През лятото те бяха вече много пораснали и заприличаха на мечки. Но Гуля, която ги навестяваше едва ли не всеки ден, не забелязваше това. Последния ден преди заминаването, тя, както винаги, влезе при тях в клетката и започна да си играе с Гришка. И изведнъж почувства, че изотзад нещо я дръпна за крака. Тя се обърна. Това бе другото мече — Мишка. То стоеше на задните си крака, като се клатушкаше от една страна на друга. Гуля се наведе до паницата с вода и го напръска по муцуната. То изфуча, отърси се и изведнъж, очевидно разсърдено, така здраво обгърна Гуля с лапите си, че тя почувства как запукаха кокалите й.
Тя побягна към изхода. Мечките — след нея. Дръпна вратичката — не се отваря. Бе заключена отвън. Че какво ли е пък това? Кой можа да я заключи в тази клетка с мечки? А мечките дишат право в лицето й, ръмжат, мъчат се да я хванат. Не може да се разбере дали си играят, или се сърдят.
Как да е, Гуля се измъкна от тежките мечешки лапи и се покатери по подвижната стълба, която винаги стоеше в клетката. Без да губят нито минута, двете мечки се закатериха подир нея. Ето и последното стъпало — няма накъде да се върви по-нататък.
Гуля се огледа насам-нататък и като се реши, изведнъж скочи долу на земята. Преди още мечките да успеят да се спуснат след нея, тя цопна в коритото за храна и на четири крака излезе навън.
— Защо не извика? — чу Гуля нечий треперещ глас.
Тя се изправи на крака и видя двамата си приятели млади натуралисти — Клюква4 и Килка5. Всъщност двамата се казваха Николаевци, а Клюква и Килка ги наричаха само за да ги различат. Клюква имаше много червени бузи, а другия беше мършав и подвижен като Килка.
— Защо не извика? — повтори Килка. — Ние се наговорихме с Клюква да отворим, щом завикаш. А ти като че ли вода имаш в устата си — мълчиш ли мълчиш. Мислехме, че всичко е наред.
— Значи вие сте ме заключили?
— Ние.
— И защо?
— Ей така, да погледаме… — каза Килка.
— За да изпитаме храбростта ти — пресече го Клюква. — Валя разправяше, че ти уж от нищо не се боиш и дори в клетката на стария вълк ходиш. Искахме сами да проверим…
— Искали сте да проверите? — каза Гуля, едва поемайки си дъх след приключението с мечките. — Аз пък ще ви затворя и двамата в клетката с тигрите и тогава ще видя какво ще правите!…
— Не се сърди, Гуля — каза виновно Клюква. — Само да беше викнала, веднага щяхме да те пуснем, а ти мълчиш.
Гуля нищо не отговори и като махна с ръка, тръгна към вратата на Зоологическата градина.
На завоя тя се огледа. Килка и Клюква все още стояха на същото място и разгорещено говореха нещо, като размахваха ръце…
На другия ден студиото замина от Киев.
Края на лятото децата прекараха сред разклоненията на Карпатите, на зелените брегове на Буг.
Къде ли не завежда, къде ли не захвърля съдбата киноартистите!
Заедно с другите деца Гуля живееше в бяла колхозна къщичка, вечер пееше украински песни, къпеше се в бистрата планинска рекичка. Това бе славно време.
Книжките, които Гуля бе взела със себе си, така си и лежаха на дъното на куфара. Понякога само, през време на снимки или почивка, връщайки се от далечна интересна разходка, Гуля с тревога си спомняше за училищните си работи: „Добре им е на тях — мислеше си тя, поглеждайки възрастните актьори. — Играй, колкото искаш — няма да те оставят да повтаряш класа. А аз се чудя какво да правя: да играя ли, да се къпя ли или географията да повтарям. Е добре! Реките и планините ще уча в града, а тука си имам мои — истински!“.
Но и в града не дойде ред да се занимава с училищните си работи. Още първия ден след завръщането си в Киев тя се разболя и легна.
Отначало тя легна само за минутка, дори без да се съблича. Струваше й се, че просто е уморена от пътя. Болеше я глава, щракаше я ухото. Страшно й се искаше да се оплаче на някого, но майка й я нямаше в града — заминала бе някъде в командировка. А на чужди хора тя не обичаше да се оплаква.
— Какво ти е, Гуля? — запита я съседката. — Болна ли си?
— Не, не. Ролята си уча. Ще трябва да играя във филма болно момиче — измисли Гуля.
— Пък много хубаво играеш тази роля — каза съседката. — Чакай да ти пипна челото. Виж ти, и температурата даже се е вдигнала.
Тя зави Гуля с одеялото и тихичко излезе от къщи.
След няколко часа Гулината майка получи телеграма:
Тръгнете веднага. Гуля е болна.
„Само да не завикам!“