В стаята беше тихо и тъмно. Гулината майка бе покрила настолната лампа с копринената си забрадка, пердетата на прозорците бяха спуснати.
— Къде е болната? — запита старецът лекар, като бършеше очилата си.
Майката привдигна кърпата, метната над абажура.
— Ето я, докторе, порадвайте й се.
Лекарят седна на стола до Гулиното легло.
— Знаех си аз, че така ще се свърши — оплакваше се майката, като сваляше кърпата от Гулината глава. — Помислете само, такава студена есен, проливен дъжд, а тя се снима за филма само по рокля.
— Та именно този дъжд чакахме ние — каза Гуля. — Отначало ни трябваше слънце, а после истински проливен дъжд.
Лекарят поклати глава.
— Да, трудна професия имаш ти, момиченце. Много трудна.
Той се наведе над Гуля.
— Докторе, отрежете го това проклето ухо — каза тя изведнъж решително.
— Защо? — учуди се лекарят.
— За да няма какво да боли!
Лекарят се засмя:
— Ами ако главата те боли, и главата ли ще речеш да ти отрежем? Не, мила моя, ухото ще ти оставя, но ще го пробия с игла. Лекичко, лекичко. Ти не се бой.
— Че аз не се боя — отговори Гуля.
— Наистина ли? — запита лекарят. — Ще видим!
Сутринта той дойде с цял куфар инструменти.
— Та значи ти наистина не се страхуваш? — запита той Гуля, гледайки я изпод очилата си. — Може би вчера, без да помислиш, се похвали? Пък и доста висока температура имаше.
— И днес не се страхувам — каза Гуля. — Само че пробивайте по-скоро!
— Виж я ти каква е бърза! — каза лекарят и започна да нарежда на една чиста салфетка някакви лъскави ножчета и дълги игли.
Гуля гледаше накриво всички тия сребърни неща и си мислеше: „Само да не завикам! Казах, че не се страхувам, а току-виж, че съм заревала с цяло гърло! Какъв срам ще бъде…“.
— Е, душичке — каза лекарят, като се приближаваше до леглото с нещо остро и лъскаво в ръка, — майка ти ще те подържи малко.
— Няма нужда — каза Гуля. — По-страшно е, когато те държат. По-добре аз сама ще държа мама за ръката.
И тя здраво стисна ръката на майка си със своите горещи от температурата пръсти.
— Е, това е всичко — каза лекарят.
Гуля си пое дъх и отвори очи.
На майчината й ръка се бяха отпечатали всичките Гулини пръсти — пет червени петна.
— Болеше ли те? — запита я майка й.
— А тебе?
Майка й се засмя. А лекарят изгледа Гуля някак си особено сериозно и ласкаво.
— Моите уважения, моите най-искрени уважения! — каза той и се зае да нарежда лъскавите ножчета и игли в куфарчето си.
Когато най-после лекарят си отиде, Гуля каза на майка си:
— Аз съм някак си много радостна. А сама не мога да разбера защо. Не, разбирам. Първо, затова че ми е по-леко. Второ, защото операцията мина вече, и трето, затова че не виках. Да знаеш как ме болеше и колко ми беше страшно.
— Зная, Гуленка — каза майка й. — Зная и това, че си ми юначинка. А сега помъчи се да заспиш, след операцията ще трябва добре да си отпочинеш.
— Няма защо да се мъча — отговори Гуля. — Никога през живота си не ми се е спяло така силно, както сега. Пък и ти ще си отдъхнеш от мене.
И тя заспа дълбок, здрав сън.
Така започна оздравяването.
Гуля лежеше в чистото, свежо легло измита, весела, с книжка в ръце. Радостно й беше да гледа през прозорчето и да следи как час след час листата на дърветата в двора падат. Радостно й беше да чете новото и да препрочита старото — струваше й се, че никога тя не е разбирала прочетеното така добре и ясно, а стиховете не е запомняла така бързо, както сега.
Познатите деца често я навестяваха и й донасяха ту последните цветя, ту първите ябълки и круши.
Веднъж, когато Гуля, без да чете, лежеше с отворена книга на Лермонтов в ръце и повтаряше безкрайно все същите редове:
Във вестибюла се позвъни боязливо.
Отвориха вратата, но дълго никой не влизаше в стаята. Гуля чуваше само нечия кашлица и прекъслечен, тих шепот:
— Какво става там? Мамо, кой е дошъл?
— Аз и Килка! Аз и Клюква! — отговориха от вестибюла два гласа.
— А защо се въртите там? — извика Гуля. — Влизайте по-скоро.
Те влязоха и седнаха и двамата на един стол.
— Е, хайде, разказвайте де! Защо мълчите? Какви новини има в Зоологическата градина.