— Никакви — каза Килка. — Само докараха нови змии. Тропически.
— Субтропически — поправи го Клюква. — От Абхазия.
— Колко са? — попита Гуля.
— Петдесет и четири — каза Клюква.
— Петдесет и шест — поправи го Килка.
— Брей, че много!
— Доста — съгласи се Клюква.
Гуля се учуди:
— А вие казвате, нямало новини! Е, още какво?
— Старият вълк умря.
— Тъй ли? Колко ми е жал!
— Но затова пък три нови вълчета докараха. Ние взехме шефството над тях. Двете са кротички, но третото веднага се измъкнало и изяло два пауна.
Гуля даже подскочи.
— Че как така?
— Пазачът не го видял. Хванаха го и го затвориха.
— Кого? Пазачът ли?
— Вълчето!
— А вие какво гледахте?
— През това време ние гледахме змиите.
— Ех, вие! Не сте шефове, а гарги!
Килка и Клюква смутено се спогледаха.
След това Килка с въздишка разгъна нещо, завито във вестник, и извади оттам две паунови пера.
— Това е за тебе, за спомен.
Гуля ги изгледа укорно.
— Дръжте си ги за вас. Ще бъдете гарги с паунови пера.
Момчетата се засмяха.
— Ние и без това ще запомним. А ти ги вземи. Красиви перца!
И наистина перата бяха великолепни. На едното имаше синьо око със злато, на другото — зелено.
Като поседяха мълчаливо още малко, Килка и Клюква се приготвиха да си вървят.
На вратата те се спряха.
— Ха, щях да забравя — сети се изведнъж Килка. — Ние имахме събрание. Разделихме всички на три групи — на ударници, кандидат-ударници и слабаци.
— А аз в кои попаднах? Май че в слабаците?
— Не, в ударниците.
— Та аз съм болна!
— Това не се смята. Ето, ние сме здрави, а попаднахме едва в кандидатите.
— Заради пауните — каза Клюква.
— Заради вълчетата — поправи го Килка.
И те си отидоха.
Историята с географията
Гуля оздравя.
Още няколко пъти я снимаха за филма „Слънчев маскарад“ (сега вече не на открито, а в павилиона на киностудиото) и Гуля замина за Одеса, за своето училище.
Малко преди заминаването тя бе почнала да се занимава, за да догони класа. Но се оказа, че се бе заловила за работа твърде късно. Класът бе отишъл много напред. И за Гуля настъпи тежко време.
Толкова по-тежко й бе да се чувства „изостанала“ ученичка сега, когато всички я познаваха. За нея пишеха във вестниците, мнозина я помнеха от филмите и съвсем непознати деца я познаваха на улицата:
— Гледай, Василинка от киното!
— Вярно! Същата. Дъщерята на партизанина!
Запознавайки се с Гуля, възрастните обикновено й казваха:
— А, Гуля Корольова! Как може, как може, знаем за тебе, виждали сме те. Е, а как си с училището? Навярно си отличничка?
— Не — мрачно отговаряше Гуля и се стараеше по-скоро да се махне.
В киностудиото в Одеса пристигна от Москва една журналистка. Тя започна да задава на Гуля най-различни въпроси: отдавна ли Гуля участва във филми, кои от своите роли най-много обича, чувства ли удовлетворение от работата си.
— Съвсем не чувствам — каза Гуля.
— Ах, виж ти! И не смяташ ли да ставаш артистка?
— Не смятам.
— Интересно — каза журналистката и започна да записва нещо в бележника си.
Това съвсем смути Гуля и тя престана да отговаря на въпросите. Но журналистката не отстъпваше.
— Но защо мълчиш? Трудно ли е да играеш във филм?
— Трудно — отговори най-после Гуля.
— А защо е трудно?
— Трябва да се стои неподвижно, а мухите хапят по краката.
Журналистката плесна с ръце и се засмя. И сама Гуля не можа да се сдържи да не се усмихне.
— Е, а как се учиш? Навярно отлично?
— Лошо — каза Гуля и усмивката изведнъж изчезна от лицето й.
— Нима лошо? — учуди се журналистката и отмести бележника си.
Гуля нищо не отговори. Тя не можеше да каже, че в последно време за нея учението бе станало болното място.
Веднъж Гуля се върна от училище обляна в сълзи. Като захвърли чантата си на дивана, тя седна на прозореца и забарабани с пръсти по стъклото.
— Ето на — каза тя, — цяла история!
— Какво се е случило пак? — запита майка й. — Каква история?
— С географията! — отговори Гуля. — Днес ме вдигнаха, но как мога да отговарям, когато нищо, нищо не знам?!