— Защо пък нищо не знаеш?
— Та половин година съм пропуснала!
И като закри лицето си с ръце, тя се заля в сълзи.
— Честна пионерска дума — говореше тя, плачейки, — цял живот сега само с география ще се занимавам. По дяволите това кино, щом като ще имам от него такива неприятности!
Майката гледа няколко минути Гуля, без да каже нищо.
— Виж какво, Гуля — каза най-после тя. — Хайде да си поговорим сериозно. Защо плачеш?
— Ако знаеше как ми беше срамно днес по география, нямаше да ме питаш!
— А кой е виновен за това?
— Та как мога две работи наведнъж да върша — и да участвам във филми, и да се уча!
— Е, престани да участваш във филми.
— Много ми е жал.
— Остави тогава училището.
— Какво говориш, мамо! Нима е възможно това?
— Защо не? По-добре да го оставиш, отколкото да се учиш, както сега. Киното тук не е виновно. Ти просто нямаш характер.
Гуля погледна майка си обидено и изтри хубаво сълзите си.
— Как така нямам характер? — запита тя.
— Разбира се, че нямаш — каза майка й. — Колко хора има по света, които са принудени и да работят, и да се учат. И прекрасно успяват. А ти в нищо не успяваш. Носиш със себе си цял куфар с книги, а не можеш да си наложиш да ги разтвориш. Е, какво да се прави! Вижда се, че ще трябва да ти се помогне…
— Как да ми се помогне?
— Може би ще трябва да вземем частен учител. Нека той те подготви.
Гуля прехапа устни.
— Та, ще отида утре при вашия директор — спокойно продължи майка й — и ще го попитам дали не може да ми препоръча някой студент или ученик от по-горен клас. А може би и отличник от вашия клас.
— Не! — каза тихо Гуля и упорито сведе глава. — Не искам!
— Защо пък? По-леко ще ти е…
— Не! — повтори Гуля решително и стана от мястото си. — Не ми трябва на мене частен учител. Работата още не е стигнала дотам.
Втората височина
Няколко месеца Гуля се бори с географията, историята, алгебрата, а най-вече — със себе си.
Да си научиш добре уроците за утрешния ден и да отговориш блестящо един път, не е така трудно. Но да наваксаш всичко изгубено, пропуснато, вечно да догонваш и да догонваш, да се връщаш назад, да учиш онова, което другите отдавна вече са научили — за това наистина бе необходимо голямо търпение и упоритост.
Наближиха изпитите.
Вратата на балкона и прозорците са широко отворени и в стаята нахлува меденият аромат на липите и акациите. Съвсем близо, зад завоя на тихата улица, бучи и се плиска морето. Не е тъй лесно да се задържиш в такъв ден в къщи, особено когато си само на тринадесет години и на брега те чака лодка.
Но Гуля е подредила на масата книгите, окачила е на стената географска карта и заедно с дружките си се готви за изпит.
— Нашата страна е най-голяма от всички страни на света — тържествено започва тя да разказва първата глава от учебника по география.
Гуля разказва, а дружките й, на които тя бе измислила смешни прякори — Льоля Пончик6 и Лина Блин7, — също не си губят времето напразно: Лина изпъстря със зелен молив палмите по крайбрежната улица на Батум в учебника по география, а Льоля рисува върху корицата на алгебрическия сборник портрета на пощенския началник Шпекин.
Гуля строго и втренчено гледа Льоля и Лина.
— Изпит по рисуване няма да имаме — казва тя, — а по география ще пропаднете. Вие дори и не слушате какво разказвам.
Льоля и Лина оставят настрана моливите.
— Е, пък и ти! Как да не слушаме? Разказвай!
Гуля с големи крачки се заразхожда от ъгъл до ъгъл.
— За да се премине с експрес нашата страна от западната граница до Владивосток, трябва да се пътува дванадесет денонощия…
— Ех, че хубаво би било! — замислено казва Лина. — Пътуваш, пътуваш — и никакви географии не ти трябват…
— Май че без география далече няма да отидеш — казва Гуля и отваря нова страница в учебника. — Сега — морета. Искаш ли да поплаваш по морета, Пончик?
— Аз и без това ще плавам на изпита. Ти разказвай, пък аз ще го запомня.
Гуля дълго разказва за моретата, а Льоля и Лина, облакътени на масата, слушат как шуми зад прозореца истинското море.
— Да бяхме се изкъпали! — въздиша Лина.
— Почакай — казва Гуля, — ще успееш. Сега за планините! Разказвай ти.