И като направи усилия над себе си да не говори дума по дума, както е в учебника, Гуля, без да си поеме дъх, започна да разказва.
Дългата дървена показалка, следвайки нейния разказ, леко се плъзгаше по картата, ту обрисувайки черните извивки на реките, ту очертавайки сините прозорчета на езерата.
Вера Андреевна я слушаше отначало с тревога, после с удивление, а накрая с някаква особена, замислена усмивка. Когато Гуля за минутка отпусна показалката, Вера Андреевна гордо и въпросително изгледа своите асистенти. Сякаш искаше да ги попита: „Виждате ли я каква е?“.
— Много добре! Много добре! Отлично! — в един глас казаха асистентите.
И Гуля, като сложи показалката на масата, тихичко отиде на мястото си. Бузите й горяха, а устните й от само себе си продължаваха да мърдат — навярно те все още разказваха нещо за Източен Сибир.
В къщи тя връхлетя като буря.
— Мамо! „Отлично“! — извика тя още от прага. И изведнъж, сякаш поразена от някаква неочаквана мисъл, замлъкна и седна до масата, като отпусна глава на ръката си.
— Какво има, Гуленка? — запита майката.
— Не зная как да ти кажа — отговори Гуля замислено. — Тъжно ми е малко.
— Тъжно? — учуди се майката. — А от какво? Та ти днес си победителка.
— Ах, не, не ми е тъжно. Друго исках да кажа. Празно ми е някак си. Разбираш ли, толкова дни съм бързала, напрягала съм се да работя, страхувала съм се, че няма да успея. А сега като че ли съм скочила от влак във време на движение. Пристигнала съм! И няма къде повече да пътувам.
Майка й поклати глава.
— Какво говориш, Гуля! Какво приказваш — пристигнала си, твоят път едва сега започва. Нима ти сама не чувстваш това?
— Да, разбира се — каза Гуля. — А знаеш ли, мамо, днес на изпита, кой знае защо, си спомних как прескочих бариерата. Помниш ли в „Дъщерята на партизанина“? Тогава Сивчо едва не ме хвърли на земята. И щеше да ме хвърли, ако не бях му се разсърдила както трябва.
— А сега на кого се разсърди?
— На себе си… Шега ли е да дойде дотам работата, че едва-едва не ми нае частен учител! Частен учител!
— Аз само те плашех, Гуля.
— Хитруша, знаела си с какво да ме сплашиш. Е, и ето, уплаших се и в страха си добих кураж. Прескочих втората бариера.
— Тази бариера, Гуленка, е по-висока от предишната. А по-нататък ще има и още по-високи.
— И тях ще преодолея! — извика Гуля и изведнъж подхвърли завитата на руло карта чак до тавана.
— Спокойно, Гуля, що за неуважение към географията!
Гуля ловко улови свитъка във въздуха.
— Не, аз я уважавам, обожавам я. Само че до есента ще скрия всички тия карти някъде по-далече! Ще скрия и учебника с тях.
Писма отвсякъде
Само че и картите, и учебникът по география пак потрябваха на Гуля. И то много скоро.
Тя бе завързала твърде чудна кореспонденция, с която не би могла да се справи лесно, ако нямаше под ръка картата на СССР и стария заслужил учебник по география.
На адреса на Гуля в киностудиото от всички краища на нашата страна започнаха да пристигат безброй писма. Гуля дълго разглеждаше картата, търсейки областите и градовете, откъдето идваха тия писма.
Скъпа, уважаема артистко Гуля!
Филма, в който играехте вие, аз гледах с ужасно вълнение. И не само аз, а и всички мои другари — червеноармейци от Далечния изток: може би вие бихте могли да дойдете тук при нас, да видите как ние, далекоизточниците, живеем тука, сред планинските върхове? Аз скоро ще свърша военната си служба и ще се върна в моя колхоз във Воронежка област. Ако не успеете да дойдете тука, тогава непременно в нашия колхоз. Ще видите колко хубав е станал там нашият живот. Аз всичко ще ви покажа. Нашето стопанство е станало заможно, ние го издигаме твърде високо. А сега довиждане, скъпа, уважаема артистко Гуля.
Оставам ваш верен приятел
Гуля разглеждаше покрайнините на нашата страна — Далечния изток, и мислеше колко странно и чудно е това, че някой си толкова далече, тъй страшно далече, я познава, нея, ученичката от одеското училище.
После тя намери на картата Воронежка област и реши, че непременно ще отиде някога да погостува в същия този колхоз, в който е уреден такъв хубав живот.
Но като разпечата второто писмо, третото, четвъртото, Гуля се обърка. Викаха я на гости и в град Суми, и в Полтава, и в далечния Ташкент, и в Архангелск… Комсомолец от Суми пишеше на Гуля, че тя „много добре се е справила със своята роля“ и че ако продължава да работи над себе си, навярно ще стане народна артистка.