— Нищо, само веднъж — успокои я режисьорът.
И ето че Гуля влезе в някаква особена стая, цялата отрупана с огледала, високи лампи и разни непознати за нея неща.
Режисьорът взе Гуля на коленете си.
— Ти трябва да изплашиш ей тая леля — каза той, показвайки една красива едроока жена в пъстра рокля и с кърпа на главата. — При нея ще дойде един сърдит чичо. Ти първа ще го видиш, ще изтичаш при нея и ще извикаш: „Чичо пристигна!“. Разбра ли?
— Разбрах — каза Гуля.
И репетицията започна. Премениха Гуля с дълъг шарен сарафан, на главата й вързаха забрадка.
— Е, не е ли същинска рязанска жена? — казваха, като се смееха, заобиколилите Гуля актьори.
И изведнъж блеснаха лампите. Гуля примижа. Силна гореща светлина плисна в очите й.
— Мамо! — неволно извика Гуля.
Ослепителният поток светлина се сипеше върху нея от всички страни и пареше в очите й.
Някъде иззад този поток от светлина тя дочу познатия глас на режисьора:
— Нищо, Гуленка, тия лампи са такива. Е, как ще изплашиш леля Настя? Кой е дошъл при нея?
Гуля помисли малко и като направи страшни очи, закрещя:
— Настя, Настя, бягай! Бармалей пристигна!
И това беше всичко, което Гуля трябваше да направи в тази сцена. Сега тя можеше да отиде при майка си, която я чакаше в съседната стая. Но тя искаше да знае какво ще стане с бедната Настя.
Пъхнала се под масата, Гуля гледаше внимателно и шепнеше, като се заканваше с юмрук на Бармалей:
— Махай се, глупак! Махай се!
И когато по-нататък, според хода на действието, „мъртвата“ Настя внесоха на ръце в къщи, Гуля, като я гледаше, притисна юмручета към лицето си и тихичко заплака.
След няколко месеца, когато филмът бе вече свършен, режисьорите поднесоха на Гуля нейния портрет в ролята на най-мъничката от рязанските жени. На този портрет имаше надпис:
На извънредно талантливата артистка от благодарните режисьори
Синята кофичка
— Мамо, мамо, гледай! Синичка кофичка! — викаше с възторг Гуля и дърпаше майка си към една витрина с играчки.
Зад стъклото на витрината имаше всякакви интересни неща — кукли, мечета, зайчета в раирани панталонки, камиони, локомотиви — но Гуля гледаше само кофичките за пясък. Те бяха боядисани със светлосиня емайлова боя и на всяка бе нарисуван букет цветя.
Отдавна Гуля мечтаеше за такава кофичка. Така много й се искаше да я подържи в ръцете си, да я напълни с пясък догоре, да я поноси по пътечката в градината. Много пъти тя бе молила майка си да й купи такава кофичка и майка й обеща, но Гуля не можеше да разбере скоро ли ще й купи или не много скоро. „Ще ти купя, когато имам пари“ или: „Ще ти купя, когато станеш добро момиченце“. А кога ще стане това?
И изведнъж днес Гулината мечта неочаквано се сбъдна. Тя получи кофичката, а като прибавка към нея и лопатка, също боядисана със син цвят.
Гуля тръгна с майка си и весело размахваше кофичката.
— Гуля, върви както трябва — каза майка й, — ти всички блъскаш!
Но Гуля изглежда нищо не чуваше. Кофичката се люлееше в ръцете й и тя току закачаше с нея минувачите.
Майката се разсърди:
— Ако веднага не престанеш, ще ти взема кофичката и ще я дам на друго момиче!
— На по-добро ли? — запита Гуля.
— Разбира се, че на по-добро от тебе — отговори майка й.
Гуля недоверчиво погледна майка си и така замахна с кофичката, че чукна по главата ваксаджията, който седеше на столчето си.
Майката се изплаши.
— Извинете, другарю! — извика тя и изтръгна кофичката от ръцете на Гуля. — Ти удари тоя чичо, лошо момиче!
— Аз без да искам! — каза Гуля.
— Нищо, мъничка гражданко! — каза черноокият ваксаджия, като се усмихваше весело. — До сватбата ще заздравее!
— А кога ви е сватбата? — запита Гуля.
Но майка й вече не чуваше нито ваксаджията, нито Гуля. Решително, с бързи крачки тя се отправи към милиционера, който стоеше на кръстопътя.
— Другарю милиционер — каза тя, — имате ли деца?
— Имам — отговори милиционерът.
— Добре, тогава дайте им това.
И тя подаде на милиционера кофичката. Той така се учуди, че нищо не успя да каже.
Майката бързо отведе своята щерка, а милиционерът така си и остана сред павираната улица със синята кофичка в едната ръка и с милиционерския жезъл — в другата.