„Това ще ми бъде палатка — реши Гуля. — Та нали ще се наложи да нощувам на открито в полето или в гората.“
Тя пъхна чаршафа в куфарчето. Отгоре сложи книжките и своя стар приятел Пафнутий Иванович. Всички дребни пари, които намери в масата, тя сложи в джоба на престилчицата си.
„Палтото също трябва да си взема — помисли Гуля. — И чадърчето. Току-виж, че в Испания завалял дъжд.“
Тя измъкна от шкафа своето мъничко, розово чадърче, обшито с дантели.
И уверена вече, че се е осигурила за всички случаи в живота, Гуля се облече, взе куфарчето, чадърчето и пое на далечен път. На двора тя се сбогува с всички познати деца.
Когато Настася Петровна се върна в къщи, съседските деца спокойно й казаха:
— А вашата Гуля замина за Испания.
Настася Петровна хукна да търси Гуля и след два часа я намери на гарата — момиченцето седеше на една скамейка и чакаше влака за вилите. Тъй или иначе, довлече тя бегълката в къщи. Гуля упорстваше и плачеше.
Съседите съобщиха по телефона на майка й в службата. Когато тя влезе в стаята, Гуля с ридание се хвърли насреща й.
— Не мога повече да живея така! — каза тя.
Майката седна на дивана и притегли дъщеря си към себе си.
— Е, кажи, какво се е случило. Пак с Настася Петровна ли не се спогодихте?
Сълзи задушаваха Гуля.
— Тя нищо не разбира! — едва изрече Гуля, като се заливаше в сълзи. — Тебе и татко цял ден ви няма в къщи, а тя нищо не разбира. Аз така хубаво бях залепила твоите картинки по стените, мислех си — ще се зарадва, а тя казва: „Стените си развалила“, и всичко смъкна, с ножа ги изстърга. Изпрати ме на училище!
— Добре, Гуленка, ще измислим нещо. Само че друг път не бягай в Испания, без да питаш.
Майката сложи дъщеря си да легне на дивана и я зави. Гуля се успокои и заспа.
А майка й дълго още седя до нея, като я милваше по главата. Между меките й ленени къдрици едва се тъмнееше на врата кичурче кестеняви коси.
„Расте моята дъщеря — мислеше майка й, — ето и косата й започва да потъмнява. Какъв ли ще бъде нейният живот?…“
Адам
Гуля караше седмата година. Тя отдавна вече можеше да чете — едва ли не още от петата година — но да я пратят в училище беше още рано. Познати посъветваха майка й да я настани в групата, която се ръководеше от една стара учителка французойка: момиченцето ще играе и ще се разхожда заедно с други деца, пък и езика ще научи между другото.
И ето, Гуля за първи път дойде при учителката.
В стаята със стари избелели мебели и множество картини и фотографии по стените освен Гуля имаше и други две деца: момченцето Льолик с дълги къдрици, което приличаше на момиче, и остриганото момиченце Шура, което приличаше на момче.
Децата седнаха до ниска масичка, а старичката учителка взе едно зелено зайче от парцали и запя някаква неразбираема песничка. Заекът в ръцете й започна да играе на масата някакъв смешен танец. Ушите му подскачаха, а краката му се люлееха. Децата се смееха и повтаряха след учителката чудноватите думи на песничката.
Гуля гледаше изпод вежди всички и мълчеше. Но ето че се реши да попита нещо.
— Адам — каза тя най-после, — защо…
— Какво каза? Повтори — учуди се французойката.
— Адам — повтори Гуля.
— Не „адам“, а „мадам“ трябва да се каже.
— Мадам — започна отново Гуля, — нима руският език е толкова лош, че е нужно да се учи и френски?
Това й се струваше чудно. Защо да се пеят песнички на неразбираем език, когато на света има такъв хубав и разбираем руски език? И при това, защо трябва да карат този зелен заек да играе? В къщи Гуля също си имаше заек, само че не зелен, а ясносин, но той вече две-три години лежи в сандъчето със старите играчки. Гуля скоро трябваше да постъпи в училище, а тука я забавляваха като мъничка!
Старицата не знаеше какво да отговори на Гуля. Тя помисли малко и накара децата да се заловят на хоро. Мадам хвана за ръка Льолик и Шура, а Шура подаде ръка на Гуля. Но Гуля се дръпна и седна на стола.
— Аз не обичам да играя сутрин — каза тя. — Аз обичам сутрин да чета.
Французойката недоволно поклати глава.
— Ти си непослушен момиче. Е, добре, хайде да четем.