Когато за вечеря й донесоха пълна чиния с топли макарони, Гуля вече спеше дълбок сън.
Приятели и врагове
Като се върна от болницата, Гуля намери в къщи цяла библиотечка. На поличката бяха наредени нови, още влажни от печатарското мастило книжки. Най-много от всичко на Гуля се харесаха книжките за пътешествия.
„Ех, да порасна по-скоро — мислеше си тя — и сама да стана пътешественица!“
И изведнъж съвсем неочаквано Гулината мечта се изпълни. Гуля отпътува заедно с майка си далече, много далече, в Армения.
За майката това бе служебна командировка, а за Гуля — едно от най-веселите пътувания.
В двора на къщата, където се настаниха, миришеше на изгоряло от малкото огнище, изградено от камъни срещу самата врата. Пред огнището бе клекнало едно момиченце с черни, стегнато сплетени плитки. Момичето бъркаше нещо с голяма лъжица в един меден тас. От таса се издигаше сладка медена миризма, та миришеше на мед дори и на улицата.
Наближаваше есен. Слънцето вече не печеше както през лятото, а грееше спокойно и умерено.
— Как се казваш? — запита Гуля момичето.
Момичето поправи една след друга двете си плитчици и започна да разглежда лъжицата, като че ли за първи път я виждаше.
— Гаяне — тихо отговори то.
— Ходиш ли на училище? — запита Гуля.
— Разбира се, че ходя — проточено каза Гаяне.
— А обичаш ли училището си?
— Разбира се, че го обичам.
— А имаш ли си приятелки?
— Разбира се, че имам.
— А с мене искаш ли да дружиш?
— Разбира се, че искам — усмихна се Гаяне.
— А къде е твоето училище, близо ли е?
— Не е много близо — отговори Гаяне, — малко е далече.
Гуля седна на стъпалото при Гаяне. Малко по малко момиченцето стана по-приказливо и Гуля узна от него, че двете снежни планини, които се издигат зад облаците, се наричат Арарат и че арменците още ги наричат по старинному Сис и Масис — Малък Арарат и Голям Арарат. А Гуля разказа, че тя с майка си е пътувала с влака през някакви планини и че когато те на сутринта рано излезли на гара Алагьоз, било много студено.
— В планините е винаги така — каза Гаяне. — Ето планината Алагьоз — и тя показа с ръка планината, която се издигаше точно срещу Арарат. — Моят по-голям брат Каро се е качвал на самия й връх.
— А къде е той сега? — запита Гуля.
— Ами че ето го — кимна Гаяне към момчето с кожена шапчица.
Момчето беше яхнало каменната ограда и гледаше някъде в далечината, засенило очи с ръка.
— Той гледа чуждите момчета да не оберат нашите круши и дюли — обясни Гаяне.
— Жалко, че го няма тука моя по-голям брат Ерик — въздъхна Гуля. — Ерик щеше да им даде да разберат.
Гуля каза това, без да се замисли, и сама се учуди на думите си. Ерик съвсем не й беше брат, той беше неин другар още от най-ранното й детство, но Гуля в тази минута завиждаше на Гаяне, че си има брат, и си измисли по-голям брат.
Дружбата между Ерик и Гуля започна още от онова време, когато и двамата бяха само по на три години.
Впрочем по онова време Гуля нерядко обиждаше Ерик. Веднъж тя отнесе у дома си неговия бял плюшен слон и не искаше да се раздели с него. Тя казваше:
— Слонът сам ми каза, че не иска да живее при Ерик, той иска да живее при мене.
Ерик дълго и търпеливо чака, докато на слона отново му се поиска да се върне при своя истински стопанин.
Но често се случваше и Гуля да дава на Ерик своите играчки. Тя дори му бе подарила своя любим палячо Пафнутий Иванович.
След това тя и Ерик постъпиха в различни училища и започнаха да се виждат по-рядко. Но все пак те живееха в един и същ град.
А сега Ерик беше на хиляди километра далече от Ереван — в Москва.
— А голям ли е твоят брат? — попита Гаяне.
— Голям — каза Гуля, — може би по-голям даже и от твоя Каро.
И Гуля погледна към оная страна, където беше момчето с кожената шапчица.
Момчето се заканваше с юмрук на някого, който стоеше от другата страна на каменната ограда, и сърдито крещеше нещо на своя език. Изведнъж иззад оградата полетяха право върху него парчета кал.
Гуля скочи от мястото си и изтича до оградата. Тя бързо се покатери и завика:
— Ей, момчета! Ако веднага не престанете, ще повикам моя голям брат Ерик. Той има истинска ловджийска пушка!
Неприятелите изумено гледаха непознатото момиченце, което съвсем не приличаше на тихите и боязливи момичета, които бяха свикнали да виждат по улиците на своя град.