Селянинът свъси вежди.
- Девет - накрая отстъпи той.
- Не - отсече Луби. - Първото ми предложение е и последно. - Надяваше се, че звучи като господин Лекски, увещаващ някой намръщен купувач.
Мъжът поклати глава, вдигна чувала, преметна го през рамо и се отдалечи. Луби се зачуди дали не е допуснал ужасна грешка, като е отказал деветте картофа. Той изруга и пренареди стоката си, като пак остави брошката в средата.
- Колко искаш за това? - посочи към накита друг клиент.
- Ти какво предлагаш? - попита Луби този път на унгарски.
- Чувал от най-доброто ми жито - отвърна селянинът, гордо свали дисагите от магарето си и ги стовари пред момчето.
- А защо ти е брошката? - спомнило си друг метод на стария бижутер, попита то.
- Утре жена ми има рожден ден - поясни той, - а миналата година забравих да й купя подарък.
- Ще разменя този прекрасен наследствен накит, който е собственост на семейството ми от няколко поколения -като протегна брошката към него, отвърна Луби - за пръстена на ръката ти...
- Но пръстенът ми е златен - засмя се селянинът, - а твоята брошка е от обикновено сребро.
- ... и за чувал жито - прибави момчето.
- Ти си луд - каза мъжът.
- Някога тази брошка е била носена от прочута аристократка, затова трябва да те попитам: нима тя не е достойна за жената, която е родила децата ти? - Нямаше представа дали човекът има деца, но въпреки това продължи: - Или и тази година ще я пренебрегнеш?
Унгарецът замълча и се замисли над думите на детето. Луби остави брошката в средата на кутията и впери очи в нея, без изобщо да поглежда към пръстена.
- За пръстена съм съгласен - накрая рече селянинът, - но не и с чувала жито.
Момчето се намръщи и се престори, че обмисля предложението. То взе брошката и отново я разгледа под слънчевите лъчи.
- Добре - въздъхна Луби. - Но само заради рождения ден на жена ти. - Господин Лекски го бе научил винаги да внушава на клиента чувството, че е спечелил в пазарлъка. Селянинът бързо свали тежкия златен пръстен и грабна брошката.
Едва приключи с тази сделка, когато се върна първият му купувач, понесъл стара лопата. Той остави полупразния си чувал с картофи на земята пред Луби.
- Промених решението си - каза чехът. - Ще ти дам дванайсет картофа за копчето.
Но момчето поклати глава.
- Вече искам петнайсет - без да поглежда нагоре, отвърна то.
- Но сутринта искаше дванайсет!
- Да, но оттогава ти си продал половината си картофи за тази лопата - и подозирам, че това е била по-добрата половина.
Селянинът се поколеба.
- Ела пак утре - продължи Луби. - Само че тогава ще искам двайсет.
Чехът отново се намръщи, ала този път не нарами чувала си.
- Приемам - сърдито отвърна той и започна да вади картофите.
Луби за пореден път поклати глава.
- Сега пък какво искаш? - извика му селянинът. -Мислех, че сме се спазарили.
- Ти видя моето копче - каза Луби, - но аз не съм видял картофите ти. Редно е аз да ги избера, не ти.
Чехът сви рамене, разтвори чувала и му позволи да си избере петнайсет картофа.
Този ден Луби не сключи друга сделка и когато търговците започнаха да се разотиват, момчето събра вещите си, стари и нови, прибра ги в картонената кутия и за пръв път се разтревожи, че майка му ще открие какво е направило.
Бавно прекоси пазара към отсрещната страна на града и спря там, където пътят се раздвояваше на две тесни пътеки. Едната водеше към полето, другата - към гората. Луби се озърна назад, за да се увери, че никой не го е проследил, и се шмугна в гъсталака. Избра едно от дърветата, изкопа с голи ръце дупка в основата му и зарови кутията и дванайсет от картофите.
Накрая замаскира дупката и се върна обратно на пътя, като броеше крачките. Двеста и седем. Хвърли поглед назад към гората, после се затича, прекоси града и спря едва пред вратата на дома си. Изчака няколко секунди да си поеме дъх и влезе вътре.
Майка му вече пълнеше чиниите с рядка супа от ряпа и навярно щеше да му зададе много повече въпроси защо толкова се е забавил, ако светкавично не беше извадил трите картофа. Когато видяха какво им носи, братята и сестрите му нададоха радостни писъци.
Зелта остави черпака в тенджерата и го погледна право в очите.
- Откраднал ли си ги, Луби?
- Не, мамо - отвърна момчето. На лицето й се изписа облекчение и тя взе картофите. Изми ги един по един в кофата, която течеше винаги, щом се напълнеше повече от половината, свари ги, после опитно ги обели и ги наряза на парченца, като отдели на мъжа си допълнителна порция. Сергей дори не си и помисли да попита сина си откъде е взел най-добрата храна, която ядяха от дни насам.