Изтощен от първия си ден като търговец, Луби заспа дълго преди да се смрачи.
На следващата сутрин излезе още преди баща му да се събуди. Тича чак до гората, преброи двеста и седем крачки, спря, когато стигна до дънера на дървото, и започна да копае. Изрови картонената кутия и се върна в града.
Този път се настани между две сергии в отсрещния край на пазара, но когато купувачите стигаха до него, повечето или бяха открили търсеното, или вече бяха изчерпали желанието си за пазарене. Вечерта господин Лекски му обясни трите основни правила на търговията: място, място и пак място.
На другата сутрин Луби разположи кутията си край входа на пазара. Бързо откри, че при него спират много повече хора, някои от които го питаха на различни езици колко иска за златния пръстен. Неколцина дори го премериха, но той не успя да сключи сделка, която да намери за изгодна.
Луби се опитваше да размени дванайсет картофа и три копчета за здрава кофа, когато осъзна, че до него е застанал изискан господин с дълго черно палто и търпеливо го чака да свърши с пазаренето.
В момента, в който вдигна очи и видя кой е, момчето скочи.
- Добро утро, господин Лекски - поздрави то и бързо отпрати другия си клиент.
Старецът пристъпи напред, наведе се и заразглежда подредените върху кутията предмети. Луби не можеше да повярва, че бижутерът се интересува от стоката му. Първо господин Лекски взе старата монета с главата на царя. Момчето разбираше, че всъщност не е заинтригуван от нея: често го бе виждал да се преструва така преди да попита за цената на онова, което всъщност иска. „Никога не им показвай какво желаеш“ - стотици пъти му беше повтарял той.
Луби търпеливо изчака старецът да насочи вниманието си към средата на кутията.
- Колко предлагате? - започна собствената му игра момчето.
- Сто крони - отвърна господин Лекски.
Детето не бе съвсем сигурно как да реагира, тъй като до този момент не му бяха предлагали повече от десет крони. После си спомни максимата на наставника си: „Искай три пъти повече, за да получиш двойна цена.“ Луби погледна стареца и каза:
- Триста.
Бижутерът се наведе и остави пръстена на мястото му.
- Двеста, и това е последното ми предложение - твърдо отвърна той.
- Двеста и петдесет - с надежда рече момчето.
Господин Лекски замълча. Продължаваше да гледа пръстена.
- Двеста двайсет и пет - накрая отстъпи той. - Но само ако прибавиш и старата монета.
Луби незабавно кимна, като се мъчеше да скрие радостта си от сделката.
Бижутерът извади портфейл от вътрешния джоб на палтото си, подаде му двеста двайсет и пет крони и прибра монетата и тежкия златен пръстен. Детето погледна нагоре към стареца и се зачуди дали има още на какво да го научи.
Този следобед не успя да продаде нищо повече, затова събра стоката си рано и доволен от успеха си, се запъти към центъра на града. Когато стигна на улица „Шул“, купи чисто нова кофа за дванайсет крони, пиле за пет и пресен хляб от фурната за една.
Докато крачеше по главната улица, малкият търговец си свирукаше. Когато мина покрай магазина на господин Лекски, погледна към витрината, за да провери дали красивата брошка, която възнамеряваше да купи на майка си преди Рош Ашана, все още се продава.
И изпусна новата кофа на земята. Не можеше да повярва. Очите му се разшириха. На мястото на брошката лежеше стара монета с надпис, който съобщаваше, че е с лика на император Николай I и че е от 1829 година. Отдолу беше написана цената.
Хиляда и петстотин крони.
4. МЕЛБЪРН КУРИЕР
25 октомври 1929
Криза на Уолстрийт: Крах на стоковата борса
Да си роден като второ поколение австралиец има много преимущества и известни недостатъци. Нямаше да мине дълго и Кийт Таунсенд щеше да открие някои от недостатъците.
Кийт беше роден в 14.37 часа на 9 февруари 1928 година в голямо колониално имение в Турак. Първият телефонен разговор на майка му от леглото беше с директора на гимназията „Сейнт Андрюс“, за да запише първородния си син за учебната 1941 година. Баща му телефонира от кабинета си на секретарката на мелбърнския клуб по крикет, за да впише името му в петнайсетгодишния списък на чакащите.
Бащата на Кийт сър Греъм Таунсенд произхождаше от Дънди в Шотландия, но в началото на века бе пристигнал с товарен кораб в Австралия заедно с родителите си. Макар и собственик на „Мелбърн Куриер“ и „Аделейд Газет“, удостоен само година по-рано с рицарска титла, мелбърнското общество - някои представители на което бяха там близо век и никога не се уморяваха да напомнят, че не са наследници на каторжници - или не му обръщаше внимание, или просто говореше за него в трето лице.