Във вторник сутринта, по време на урока по британска история 1815-1867 година, момчето изчисли на гърба на Указа за реформата от 1832 година, че с това темпо ще му трябват само три седмици, за да събере десетте лири, необходими му, за да изпита безотказната система на Джо Късметлията.
По време на урока по латински в сряда следобед обаче започна да се разклаща собствената му безотказна система. Директорът влезе без предупреждение в стаята и помоли Таунсенд незабавно да излезе заедно с него навън.
- И вземи ключа за шкафчето си - зловещо прибави той. Докато мълчаливо крачеха по дългия сив коридор, господин Джесъп му подаде един лист хартия. Кийт проучи списъка, който можеше да изрецитира наизуст по-лесно, отколкото примерите в учебника по латински на Кенеди. „Ментови бонбони - 8 пенса, шоколад - 4 пенса, лимонада - 1 шилинг. Бъдете в съблекалнята пред шкафче -19 в четвъртък точно в 5 часа. Нашият девиз е: „Първите получават първи“.“
Успя да запази самообладание.
Когато влязоха в съблекалнята, той завари пред шкафчето си господин Кларк и учителя по физкултура.
- Отключи шкафчето, Таунсенд - само нареди директорът.
Кийт пъхна ключето в ключалката и бавно го завъртя. Отвори вратата и четиримата надзърнаха вътре. Господин Джесъп с изненада откри, че там няма нищо друго освен бухалка за крикет, чифт стари наколенки и смачкана бяла риза.
Директорът изглеждаше ядосан, господин Кларк - озадачен, а учителят по физкултура - засрамен.
- Може би сте сбъркали момчето? - обидено попита Кийт.
- Заключи шкафчето и веднага се върни в клас, Таунсенд - каза Джесъп. Кийт се подчини с дръзко кимване и бавно се помъкна по коридора.
Когато седна на чина си, той осъзна, че трябва да реши какви мерки да предприеме. Дали да спаси инвестициите си, или да пусне слух къде биха могли да открият сладкарницата и веднъж завинаги да уреди старите си сметки?
Дезмънд Мотсън се обърна и впери очи в него. Изглеждаше изненадан и разочарован, че го открива на мястото му.
Кийт широко му се усмихна и в този момент разбра коя от двете възможности трябва да избере.
5. ТАЙМС
9 март 1936
Германски войски в Рейнска област
Луби за пръв път чу за Адолф Хитлер, едва когато немците милитаризираха Рейнската област.
Майка му потръпваше, докато четеше в седмичния вестник на равина за подвизите на фюрера. Когато свършваше всяка страница, тя я подаваше на най-големия си син. Спря чак когато стана прекалено тъмно и вече не виждаше буквите. Луби продължи да чете още няколко минути.
- Всички ли ще трябва да носим жълта звезда, ако Хитлер пресече нашата граница? - попита той.
Зелта се престори на заспала.
От известно време майка му не можеше да крие от семейството факта, че Луби е станал неин любимец - макар да подозираше, че тъкмо той е виновен за изчезването на скъпоценната й брошка - и с гордост наблюдаваше как се превръща във висок красив младеж. Но оставаше непоколебима, че въпреки успехите си като търговец, от които имаше полза цялото семейство, той е предопределен за равин. Беше готова да даде живота си, та Луби да не пропилее своя.
През последните шест години той бе прекарвал всяка сутрин в дома на чичо й. По обяд се връщаше на пазара, където неотдавна си бе купил собствена сергия. Няколко седмици след неговия бар мицва[8] старият равин предаде на племенницата си писмо, което го уведомяваше, че Луби е получил стипендия за академията в Острава. Това беше най-щастливият ден в живота на Зелта. Знаеше, че синът й е умен, навярно изключителен, но разбираше и че такова предложение е резултат единствено от репутацията на чичо й.
Когато научи новината, Луби се опита да не покаже стъписването си. Въпреки че му позволяваха да ходи на пазара само следобед, той вече печелеше достатъчно, за да осигурява на всеки член на семейството по две хранения на ден. Искаше му се да обясни на майка си, че няма смисъл да става равин, щом единственото му желание е да си построи магазин на празното място до бижутерията на господин Лекски.
Господин Лекски затвори магазина, за да го откара в академията. По време на дългото пътуване до Острава той му каза, че се надявал след завършването си Луби да поеме бизнеса му. Момчето искаше незабавно да се върне вкъщи и едва след много убеждения взе малката си кожена чанта - последната сделка от предишния ден - и мина под масивната каменна арка на входа на академията. Ако господин Лекски не беше прибавил, че няма да го приеме, ако не завърши петгодишното си учение, щеше да скочи обратно в автомобила.
8
Церемония, на която тринайсетгодишните момчета се признават за възрастни членове на еврейската общност. - Б. пр.