Ръсел отново отдръпна слушалката в очакване на порой от ругатни. Но Армстронг само попита:
- Защо не се свържеш с адвокатите му?
- Не съм сигурен, че това ще е най-подходящият начин. Така Таунсенд ще реши, че си останал без никакви средства.
- Което не е вярно! - извика Армстронг.
- Никой не твърди такова нещо - отвърна Кричли. -Ще присъстваш ли на вечерята на банкерите във „Фор Сизънс“?
- На вечерята на банкерите ли? Каква вечеря?
- Годишната среща на главните играчи във финансовия свят и техните гости. Зная, че си поканен, защото прочетох в „Трибюн“, че ще седиш между губернатора и кмета.
Дик погледна дневния си график.
- Прав си, би трябвало да отида. Но какво от това?
- Имам предчувствието, че Таунсенд също ще се появи, макар и само за да покаже на финансовия свят, че все още е на повърхността след онази злощастна статия във „Файнаншъл Таймс“.
- Предполагам, че същото се отнася и за мен - необичайно мрачно отбеляза Армстронг.
- Това може да се окаже идеалният шанс небрежно да повдигнеш въпроса и да видиш каква реакция ще получиш.
В този момент иззвъня друг от телефоните на бюрото му.
- Почакай малко, Ръсел - каза Армстронг и вдигна слушалката. Беше секретарката. - Какво искаш? - изрева Дик толкова силно, че Кричли се зачуди дали все още не говори на него.
- Извинете, че ви прекъсвам, господин Армстронг -отвърна тя, - но току-що пак телефонира онзи човек от Швейцария.
- Кажи му, че ще му се обадя.
- Той настоява, господине. Да ви свържа ли?
- Ще се наложи да ти позвъня след малко, Ръсел - рече Армстронг.
Той пак погледна бележника си, този път отворен на буквата „Т“.
- Жак, мисля, че реших нашия малък проблем.
38. НЮ ЙОРК СТАР
20 август 1991
Кметът казва на началника на полицията: „Килерът е празен“
Таунсенд не можеше да понесе мисълта, че се налага да продаде акциите си от „Стар“, при това тъкмо на Ричард Армстронг. Той отново изруга. Знаеше, че всичко, за което бе настояла Елизабет Бересфорд, навярно е единствената му надежда да оцелее.
Може би Армстронг нямаше да дойде на вечерята? Това поне щеше да му даде още няколко дни. Бересфорд просто не можеше да разбере, че след „Мелбърн Куриер“, „Стар“ е най-голямата му любов. Кийт потръпна при мисълта, че още не му е казала от какво според нея трябва да се освободи в Австралия.
Таунсенд затършува в най-долното чекмедже на скрина и с облекчение откри чиста риза в целофанов пакет. Облече я. По дяволите! Горното копче изхвърча, когато се опита да го закопчае. Кийт си спомни, че Кейт ще се върне от Сидни едва следващата седмица, и отново изруга. После внимателно пристегна вратовръзката си с надеждата, че тя ще скрие липсващото копче. Погледна се в огледалото. Не го скриваше. Нещо повече, яката на сакото му беше толкова лъскава, че приличаше на музикант от 50-те години. Кейт отдавна му повтаряше да си купи нов смокинг и навярно вече трябваше да послуша съвета й. После си спомни: вече нямаше кредитни карти.
Когато излезе от апартамента си и се спусна с асансьора, не можеше да не забележи, че шофьорът му за пръв път носи по-хубав костюм от целия му гардероб. Докато лимузината бавно пътуваше към „Фор Сизънс“, той седеше отзад и се мъчеше да реши как да повдигне въпроса за акциите си от „Стар“, ако остане насаме с Дик Армстронг.
Една от положителните страни на добре ушития смокинг, помисли си Армстронг, бе, че скрива действителната му дебелина. Тази вечер икономът внимателно му изсуши косата, след което прислужницата му направи маникюр. Когато се погледна в огледалото, той се изпълни с увереност, че малцина от гостите на вечерята ще му дадат седемдесет години.
Ръсел му се обади точно преди да излезе от кабинета си и му съобщи, че според неговите изчисления стойността на акциите му от „Стар“ била между шейсет и седемдесет милиона долара. Адвокатът смяташе, че Таунсенд с готовност щял да даде повече, за да получи акциите накуп.
В момента му трябваха само петдесет и седем милиона. Така щеше да реши проблемите си с швейцарците, руснаците и дори със сър Пол.
Когато лимузината му спря пред „Фор Сизънс“, един младеж с червено сако побърза да му отвори вратата, докосна периферията на шапката си и каза:
- Добър вечер, господин Армстронг.
- Добър вечер - отвърна Дик и му подаде десетдоларова банкнота. Поне един човек тази вечер все още щеше да вярва, че е мултимилионер. Той се изкачи по широкото стълбище и се присъедини към прииждащите към трапезарията гости. Някои му се усмихваха, други го гледаха и си шушукаха. Какво ли? Дали предричаха провала му, или се възхищаваха на неговия гений?