Ръсел го очакваше пред трапезарията. Наведе се към него и прошепна:
- Таунсенд вече е тук. Седи на четиринайсета маса като гост на Дейвид Гренвил. - Армстронг кимна. Знаеше, че „Дж. П. Гренвил“ са негови банкери от над двайсет и пет години. Той запали дълга хаванска пура и си проби път сред нагъсто наредените кръгли маси - от време на време спираше да стисне някоя протегната ръка и да побъбри с всеки, който бе в състояние да му отпусне големи суми.
Таунсенд наблюдаваше бавното напредване на Армстронг към главната маса. Накрая съперникът му се настани между губернатора Куомо и кмета Дикинс. Винаги щом някой махнеше с ръка в тяхната посока, той се усмихваше - очевидно смяташе, че поздравяват него.
- Тази вечер може да се окаже вашият най-голям шанс - каза Елизабет Бересфорд, която също гледаше към главната маса.
Кийт кимна.
- Едва ли ще е толкова лесно да поговоря с него на четири очи.
- Ако искате да продадете акциите си, ще намерите начин.
Защо тази проклета жена винаги се оказваше права?
Церемониалмайсторът няколко пъти удари с чукче по масата и залата утихна, за да позволи на един равин да прочете молитва. Повече от половината от присъстващите сложиха на главите си шапчици, включително Армстронг - нещо, което Таунсенд никога не го беше виждал да прави в Лондон.
Когато гостите насядаха, сервитьорите започнаха да поднасят супата. Кийт скоро установи, че Дейвид Гренвил не греши в оценката си за приказливостта на Елизабет Бересфорд. Разговорът им бе приключил дълго преди да свършат с първото ястие. Веднага щом поднесоха основното блюдо, тя се обърна към него, сниши глас и започна да го разпитва за австралийските му активи. Той отговаряше колкото може по-подробно, защото съзнаваше, че Елизабет ще открие дори най-малката неточност и по-късно ще я използва срещу него. Без да обръща внимание на факта, че са на официален прием, финансистката премина на въпроса за това как Таунсенд възнамерява да повдигне въпроса за акциите пред Армстронг.
Първата възможност да избяга от разпита й - отговорите му винаги се записваха на гърба на две менюта - се появи, когато един от сервитьорите застана помежду им, за да напълни чашата му с вино. Той незабавно се обърна към Каръл Гренвил, съпругата на банковия директор, която седеше от лявата му страна. Единствените въпроси на Каръл бяха: „Как са Кейт и децата?“ и „Гледа ли римейка на „Хора и кукли“?
- Гледа ли римейка на „Хора и кукли“, Дик? - попита губернаторът.
- Не, Марио - отвърна Армстронг. - Опитвам се да управлявам най-добрите вестници в Ню Йорк и Лондон и напоследък не ми остава много време за развлечения. Пък и честно казано, точно преди изборите съм изненадан, че ти си успял.
- Не забравяй, Дик, че гласоподавателите също ходят на театър - отвърна губернаторът. - И ако седиш на петия ред, ще могат да те виждат три хиляди души. Винаги им доставя удоволствие да си мислят, че имаш същите вкусове като тях.
Армстронг се засмя.
- От мен никога няма да стане политик - отвърна той и вдигна ръка. След секунди до него се появи сервитьор. -Бихте ли ми донесли още малко? - прошепна Дик.
- Разбира се, господине - каза сервитьорът, макар да можеше да се закълне, че вече е поднесъл на господин Армстронг втора порция.
Армстронг погледна надясно към Дейвид Дикинс и забеляза, че едва докосва храната си - разпространен навик сред хората, които трябва да държат реч след вечеря. Свел глава, кметът преглеждаше написания си на машина текст и от време на време внасяше поправки с рекламна химикалка на „Фор Сизънс“.
Дик не го прекъсна и когато Дикинс отказа предложения му крем, нареди на сервитьора да го остави на масата в случай, че кметът промени решението си. Когато Дикинс дочете речта си, Армстронг вече беше излапал десерта му. И се зарадва, когато с кафето им поднесоха петифури.
По време на последвалите речи мислите на Таунсенд блуждаеха. Опита се да остави проблемите си настрани, ала когато аплодисментите след благодарственото слово на президента на банкерската асоциация заглъхнаха, Кийт осъзна, че не може да си спомни за какво е ставало дума.
- Речите бяха великолепни, нали? - попита от отсрещната страна на масата Дейвид Гренвил.
- Да - отвърна Таунсенд. В момента единствената му мисъл беше още колко време ще трябва да остане тук, докато Елизабет Бересфорд му позволи да се прибере вкъщи. Финансистката не откъсваше поглед от главната маса.