- Още ли е в сила предложението ви за заместник-управител? - незабавно попита Луби.
- Не и за евреин - погледна го право в очите господин Фаркас. - Колкото и за добър да се смяташ. Във всеки случай, аз ще взема вашия магазин веднага щом Хитлер премине границата.
Луби си тръгна, без да каже нищо повече. Когато след час господин Серани влезе в магазина, момчето го излъга, че господин Фаркас му е направил ново предложение.
- Но аз му отговорих, че не може да ме купи. - Господин Серани мълчаливо кимна. Когато в петък отвори плика със заплатата си, Луби не се изненада от поредното скромно повишение.
Продължи да спестява почти всичките си възнаграждения. Когато започнаха да арестуват евреи за незначителни провинения, той се замисли за бягство. Всяка нощ, след като старците си лягаха, Луби безшумно се прокрадваше долу и разглеждаше стария атлас в малкия кабинет на господин Серани. Неколкократно анализира възможностите. Нямаше да мине през Югославия: беше само въпрос на време да я сполети същата участ като Полша и Чехословакия. За Италия не можеше да става и дума, както и за Русия. Накрая се спря на Турция. Макар че нямаше официални документи, реши в края на седмицата да иде на гарата и да провери дали ще успее да вземе влак през Румъния и България за Истанбул. Точно след полунощ затвори старите карти на Европа и се върна в таванската си стаичка.
Разбираше, че бързо наближава моментът, в който трябва да разкаже плановете си на господин Серани, но реши да го отложи до следващата си петъчна заплата. Легна си и заспа, като се опитваше да си представи живота в Истанбул. Дали имаха пазар? Дали турците бяха народ, който обича да се пазари?
Събуди го силно тропане. Той скочи от леглото и се втурна към прозорчето, което гледаше към улицата. Улицата гъмжеше от въоръжени войници. Някои удряха по вратите с прикладите на пушките си. Съвсем скоро щяха да стигнат до къщата на Серани. Луби светкавично се облече, извади пачката банкноти изпод дюшека си и я натика в пояса си, после здраво стегна широкия кожен колан на панталона си.
Тичешком се спусна по стълбището, влезе в банята, взе бръснача на стареца и бързо отряза дългите черни къдрици, които се спускаха до раменете му. Хвърли ги в тоалетната чиния и пусна водата. После грижливо си зализа косата с надеждата да скрие факта, че току-що се е подстригал.
Накрая се погледна в огледалото и се помоли с този светлосив двуреден костюм с широки ревери, бяла риза и вратовръзка на точки войниците да го помислят за обикновен унгарски провинциалист. Поне вече говореше езика без никакъв акцент. Докато безшумно слизаше по стълбището, чу удари по вратата на съседната къща. Бързо провери в дневната, ала от господин и госпожа Серани нямаше и следа. Влезе в кухнята, където завари старците притиснати един до друг под масата. Докато в ъгъла стоеше седемсвещникът на Давид, нямаше лесно да скрият факта, че са евреи.
Без да каже нито дума, той се приближи на пръсти до прозореца, който гледаше към задния двор. Предпазливо го повдигна и подаде глава навън. Не се виждаха войници. Погледна надясно и зърна котка, която се катереше по едно от дърветата. Завъртя очи наляво и срещна погледа на войник. До него стоеше господин Фаркас, който кимна и каза:
- Той е.
Луби се усмихна, но войникът жестоко заби приклада на пушката си в брадичката му. Младежът падна през прозореца и се строполи на пътеката.
Вдигна глава и видя насочен между очите му щик.
- Аз не съм евреин! - извика той. - Не съм евреин!
И войникът може би щеше да му повярва, ако не го беше изкрещял на идиш.
6. ДЕЙЛИ МЕЙЛ
8 февруари 1945
Ялта: среща на тримата големи
Когато Кийт се върна за последната си година в „Сейнт Андрюс“, никой не се изненада, че директорът не го е поканил да стане член на ученическия съвет.
Преди да завърши обаче, Кийт копнееше да спечели един пост, заеман някога от баща му, въпреки че никой от съучениците му нямаше намерение да му даде и най-малък шанс да го получи.
Надяваше се да стане главен редактор на училищното списание „Сейнт Анди“. Единственият му конкурент беше едно момче по прякор Томкинс Зубрача, предишната година изпълнявало длъжността заместник главен редактор и поддържано от директора. Шейсет и тримата ученици с право на глас смятаха за най-вероятен победител Томкинс, който вече имаше предложение за стипендия по английски език в Кеймбридж. Но това бе преди да разберат на какво е готов Кийт, за да получи мястото.