„18 юли 1918
Те са мъртви. Царят и цялото му семейство бяха разстреляни в мазето на къщата на Ипатиев. Убедих Юровски, че всички те трябва да умрат. Той се канеше да убие само царя и сина му. Останах в сянка, както планирах, и излязох напред едва когато убиваха царя. Наложи се, обаче да помогна в убийството на великите княгини. Колкото и куршуми да изстрелвахме в тях, те не умираха. Накрая разбрах защо бе необходимо да ги съблечем голи. В дрехите им бяха пришити диаманти и куршумите отскачаха! Започнах да се смея, но после осъзнах, че свалят не само дрехите им, но и амулетите. Не! Те бяха мои.
Нахвърлиха всички бижута в чувал, а после ги хвърлиха в каруцата при труповете. Трябваше да отида с тях. Беше доста тежко. Бих се измъкнал от тази задача, но трябваше да се докопам до амулетите.
Изхвърлиха труповете в някаква мина, но нямах възможност да стигна до чувала с амулетите. Някакво копеле вече го бе отмъкнал. Ще ги намеря. Трябва да ги намеря.“
— Прочете ли достатъчно? — запита Гарет.
Емили вдигна поглед и видя, че Гарет изучава изражението й.
— Аз ще дочета историята му и ще ти я разкажа. — Струва ми се, че всеки момент ще повърнеш.
Наистина й бе прилошало. Сякаш злото, причинено от Зелов, протягаше ръце, достигаше до нея и я задушаваше. Усмихна се леко.
— Отново се опитваш да ме предпазиш.
— Да. Предполагам.
— Зелов ми напомня на Стонтън. — Навлажни устни. — Стигна ли до онази част, когато се смял, защото куршумите отскачали от диамантите?
— Да.
— Бедните момичета. Какъв кошмар е било за тях. Какъв ужас. Като онзи, който извиква Стонтън. — Добави: — Но сега поне знаем защо картата върви заедно с амулетите. Царят вероятно е имал специална карта, върху която са се налагали амулетите. Не е можело да ги наложиш върху всяка карта и да очакваш тя да те отведе някъде.
— Не ми отговори. Искаш ли да довърша разказа и да ти го преразкажа? Ще бъде много по-кратко и безболезнено.
Тя поклати глава.
— Просто имах нужда да си почина няколко секунди. Остава още малко. И не може да е кой знае колко по-ужасно от…
Звънна мобилният телефон на Гарет. Той погледна екрана.
— Фъргъсън. — Отговори. — Каква е историята? — Слуша известно време, после каза: — Уведоми ме.
След като затвори, каза:
— Николай Зелов не е бил в къщата си в Кънектикът. Слугите не знаят къде е. Излязъл около обяд, за да отиде при шивача си, а после — на коктейл парти в Манхатън. Бил леко пиян, но слугите твърдят, че това било нормалното му състояние.
— В такъв случай може да е станал жертва на злополука — каза Емили. Искаше й се да може да вярва, че това е истина. Но тази вечер бе прочела вече много за кръв и убийства.
— Да. Фъргъсън ще се опита да убеди полицията да открие колата му. Няма да е трудно. Той кара червено ламборгини.
Какъв срам е да се унищожи такава прекрасна кола, помисли си Борг. Почти престъпление.
Борг се усмихна при тази мисъл, докато гледаше как стоповете на ламборгинито бавно потъват в блатото. Всъщност престъплението не се състоеше в унищожаването на колата. Ако имаше късмет, Зелов нямаше да бъде открит още дълго време.
А Борг се чувстваше късметлия. Всичко се развиваше изключително добре. Набра номера на Стонтън.
— Спечелих си бонуса. Сега какво следва?
— Ела в Москва. Време е да довършим работата.
— Гарет и Хъдсън?
— Не и Хъдсън. Емили Хъдсън е моя.
„17 юли 1918
Имам три амулета. Открих кой от селяните, които са се навъртали около мината, е взел чувала и изчаках да изнесат бижутата на пазара и да ги продадат. На глупаците им дожаля да се разделят с диамантите, но нямаше как — трябваше да се отърват и от тях. Следвах ги и когато продадоха амулетите, ги откупих обратно.
Но, по дяволите, само три са. Къде е чукът, в който е скрит четвъртият? Той е най-важният заради гравираните под картината указания. Върнах се в къщата на Ипатиев, но не го открих. Може би все пак царят е успял да убеди съпругата си да носи амулета. Не. Царицата беше съблечена и ограбена, както и момичетата.
Но амулетът, който за тях нищо не струва, вероятно не е бил забелязан. Възможно е есе още да е бил около ерата й, когато е била хвърлена в мината.