Нищо не струва? Глупаци.
Трябва да се върна в мината още тази вечер.“
„17 юли 1918
23:40
Върнах се в мината, но я охраняваха. Юровски не иска никой да знае къде са били хвърлени телата. Трябваше да изчакам, да убия охраната и да се спусна в мината. Водата бе леденостудена и телата бяха започнали да потъват. Около врата на царската кучка нямаше амулет. Трябва да е скрит в дръжката на чука.
Излязох от мината. Гневът ми бе така разпален, че не усещах студа. Мисли, казах си. Къде царят е скрил чука? Не беше в къщата. Къде би могъл да бъде?
И тогава се сетих. Народният музей. Какво по-добро място да се скрие нещо ценно? От другата страна на улицата, срещу къщата на Ипатиев, откъдето би могъл лесно да се вземе. Беше посетил музея, уж от уважение, в деня, след като му дадох чука. Мислех, че се опитва да се помири с надзирателите си и да спаси кожата си. И тази идея дори ме бе развеселила.
Не ме развеселява сега. А ме изпълва с въодушевление.
Онази нощ се опитах да проникна в музея, но имаше охрана по цялата улица. Влязох в музея на следващия ден заедно с тълпа селяни, които искаха да разгледат малкото експонати, поставени там от новото правителство в опит да увековечи себе си.
Чукът е там! Видях го.
Но не мога да го докосна дори! Мисля, че ме подозират в убийството на охраната на мината. Възможно е също някой да ме е видял на пазара, докато купувам амулетите. Сигурен съм, че днес ме следят.
Не бива да изпадам в паника. Не мога да остана повече тук. Положението ми е прекалено опасно. И прекалено много хора могат да си спомнят, че съм бил близък с царското семейство. Страната е в смут и няма да позволя да стана част от тази кървава баня. Ще се върна в Америка, както планирах. Но не като просяк. Може и да нямам всички ключове, които водят към царското съкровище, но мога да се върна за чука и по-късно. И все още мога да бъда цар.
Ще отида при Нартов. Политическата ситуация е може би точно такава, каквато ми трябва, за да окажа натиск върху него. Болшевиките са жадни за кръв, но тя няма да бъде моята.“
Емили мислеше, че това е последният абзац в книгата, но след като прелисти страниците, откри още два. И двата се отнасяха до десетилетия след клането.
„25 юли 1932
Няма смисъл. Връщах се много пъти, но не мога да намеря начин да открадна чука от музея. Опитах всичко — от подкуп до наемането на професионални крадци. Никой не иска да приеме подкупите ми, а охраната на музея е подсилена. Опитите ми да избия пазачите бяха осуетявани на два пъти. А това е само един беден исторически музей, който няма никакво значение. Защо се охранява така внимателно? Подозирам Нартов. Той е достатъчно умен, за да успее да манипулира правителството, та дори и да разполага с малко власт. Той пази чука, бди над него.
Но той няма значение. Имам своя огромен палат и съм почти толкова богат, колкото и ако бях намерил милионите на царя. Нартов продължава да изпраща редовно пари. Може и да увелича вноската му, за да го накажа за предателството му към мен.“
„24 май 1942
Започнах да сънувам Распутин. Да не би сънищата ми да предсказват смъртта ми? Няма да го позволя. Ще живея още дълго и ако срещна Распутин в ада, пак ще бъда негов господар. Ще държа чука над главата му, а той ще трепери, коленичил, пред мен.“
Емили затвори книгата.
— Умрял е през 1943. Може би е бил като обсебен от Распутин през последната година от живота си. — Изкриви устни. — Не мога да повярвам, че е било проява на съвест. Не мисля, че е имал такава.
— Нито пък аз. — Гарет стана и наля чашка кафе. — Но е умрял богат и години след избиването на царското семейство. Нартов продължавал да му изпраща пари. — Занесе й чашката. — Въпросът е: Кой е бил този Нартов? И как е успял Зелов да го убеди, че амулетът е скрит в дръжката на чука? Или Зелов е изнудвал Нартов?
Емили разтри слепоочията си и прие чашката кафе.
— Нямам представа. Надявах се, че ще можем да сложим край на участието на Зелов във всичко това. Господи, иска ми се да избягам по-далеч от Михаил Зелов.
Той поклати глава.
— Няма да го направим. Той е центърът, той е като окото на бурята.
— Николай Зелов най-вероятно е знаел кой е Нартов още преди да дойде в Русия. Затова вероятно му е платил и Джослин. — Поклати глава. — Но защо, по дяволите, ще се плащат пари сега, в този век, за нещо, което се е случило през 1918?
Гарет сви рамене.
— Защо не зададем този въпрос на мистър Джослин?