— Не съм и очаквала нещо друго от теб. Просто не искам да си сама.
— Не съм сама. — Натисна звънеца. — Още откакто реших да дойда тук, знаех, че няма да бъда сама. — Лицето й се озари от топла усмивка. — А сега имам и теб.
Глава 19
Митрополит Димитри беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило, когато бе чула гласа му по телефона. Косата му бе снежнобяла, а около кафявите му очи имаше дълбоки бръчки. Гледаше замислено, едва ли не замечтано, водите на фонтана. След това вдигна поглед и й се усмихна.
— Чаках те. — Изучава лицето й с поглед около секунда, после кимна. — Да, това си ти. Седни, дете.
— Не съм дете, митрополит Димитри.
— За мен си. Навърших осемдесет години. Не че възрастта има значение. Душата е вечна. — Усмивката му се стопи.
— Но ако душата е погубена, не може да види вечността. Разбираш го, нали, дете?
— Да.
— И аз така реших. Вестителят би трябвало да усеща много неща.
— Вестител? — Ирана поклати глава. — Не съм дете, не съм и вестител. Дойдох само да ви задам няколко въпроса.
— Знам. — Загледа розите, които растяха от другата страна на пътеката. — И ще ти отговоря. Знаеш ли, че на този свят има милиони деца, които живеят сред уличните боклуци и никога не са виждали цвете? Колко тъжно.
— Искам да ви запитам какво ви е казал Николай Зелов, когато е дошъл да ви види.
— Вярвам, че знаете доста неща. В противен случай, нямаше да сте тук.
— Мислим, че ви е предложил три амулета и книгата на Михаил Зелов… Но не знаем на каква цена.
— Това е вярно. Но аз не можех да му платя цената, която искаше.
— Затова сте замесили и Питър Джослин?
Той кимна.
— За мое безкрайно съжаление. Но не виждах друг начин. Николай Зелов не бе добър човек. Алчността щеше да го подтикне да се обърне към някого другиго, може би дори към правителството. Не можех да го позволя.
— И когато вие не сте могли да доставите чука, в който е скрит последният амулет, Джослин е дал заповеди на Стонтън да го намери на всяка цена.
Митрополит Димитри трепна.
— Вината не бе на Питър. Съвсем доскоро той не знаеше що за човек е наел Бабин. Той само направи това, което го помолих. Аз трябваше да доставя чука. Реших, че е мой дълг.
— Дълг?
— Към моя приятел, към човека, когото съм уважавал най-много в живота си. Не исках цялата му работа и жертви да отидат напразно.
Тя изучаваше лицето му.
— Митрополит Сергей Нартов?
Митрополит Димитри кимна.
— Той беше мой идол. Той бе причината да вляза в църквата. Бе толкова близо до светците, колкото въобще е възможно някой да бъде.
— Светец? Знаехте ли, че е крадял от църквата?
— Той трябваше да направи избора си. Докато му плащаше, Михаил Зелов щеше да стои далеч и нямаше да се опитва да намери чука. А щом не разполагаше с последния амулет, нямаше да се впусне да търси царското съкровище. — Поклати глава. — Не можеше да му се позволи да има такава власт. Щеше да бъде Сатаната на земята.
— Бил е близо до Сатаната и без съкровището.
— Но представи си, детето ми, какво щеше да стане, ако разполагаше с милиарди. Моят приятел, Сергей Нартов, го държеше на каишка. — Усмихна се леко. — А Зелов през цялото време мислеше, че контролира нещата. Каза на Сергей, че ако не му дава пари, ще предаде амулетите и чука на новото комунистическо правителство. Ужасна заплаха по онова време. Комунистите ни източваха, оформяха нация, която не вярва в Бога, и Нартов не искаше царското съкровище да засили властта им. Още повече че те бяха убили царя. Но не по тази причина той рискува душата си, за да държи Зелов настрани.
— Злото — каза Ирана. — Смятал е Зелов за демон?
— Наистина разбираш. Знаех, че ще разбереш. — Кимна. — Веднъж ми каза, че още щом видял Зелов, разбрал какво зло се крие в него. Прочел книгата му и дори отишъл в Йерусалим, за да се опита да научи повече за него. Когато Зелов отишъл при него, решил, че това е неговата възможност да го обуздае и да му попречи да се превърне в онова, което съдбата е предначертала за него.
— И е отишъл толкова далеч?
— Да. А трябваше да бъде патриарх на цяла Русия. Отказа се от всичко, за да дойде тук, в Екатеринбург, и да пази чука. Заради Бога. И заради човечеството.