Тя изпита неочаквано съчувствие към него. Той бе сгрешил, но мотивите му бяха правилни. Искаше да спаси нуждаещите се деца и бе готов да жертва дори себе си. За колко други хора можеше да се каже същото?
— Да, ще остана с вас. — И тя изправи гръб. — Докато искате, митрополит Димитри.
— Всичко наред ли е? — запита Гарет, когато Дардън отговори на телефонното му обаждане.
— Доколкото знам — отговори Дардън. — През последните двайсет минути са в сградата. — Добави: — Опитах се да вляза с тях, но Ирана не ми позволи. И на Емили не позволи да остане повече от няколко минути.
— Не се и съмнявам. — Когато Емили бе изскочила внезапно от колата и му бе казала, че ще отиде с Ирана, знаеше, че няма начин да я спре. — Не ми харесва това, че още не са излезли.
— Искаш ли и аз да вляза?
Да. Но знаеше по-добре. Така само щеше да настрои двамата един против друг, а и не бе минало още кой знае колко много време. Искаше му се обаче да е по-близо до мястото на действието, а не да стои тук със скръстени ръце и на тръни.
— Не. — Отвори вратата на колата. — Идвам към теб. Ще бъда там след пет минути.
Емили стана от стола си и отиде до френските прозорци, през които бе изчезнала Ирана. Поклати удивено глава, като видя митрополита и Ирана да седят на пейката до фонтана. Старецът седеше със затворени очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да потъне в дълбок сън, а Ирана държеше мълчаливо ръката му. Емили не можеше да си представи по-изпълнена с покой сцена. Ирана можеше да бъде внучка на стария митрополит и със сигурност не го разпитваше с неприятна настоятелност. Всъщност Емили усещаше връзката, която сплотяваше стареца и младата жена. Странно, но сега виждаше, че няма нищо необичайно в настояването на Ирана да дойде тук.
Телефонът й звънна и тя погледна екрана. Сигурно бе Гарет, който се тревожеше…
— Здравей, Емили. Красив ден, нали?
Почувства се така, сякаш я бяха ритнали силно в стомаха.
— Стонтън?
— Винаги се изненадваш, когато ти се обадя. Не знам защо. Знаеш, че искам да поддържаме връзка. Погрижил съм се винаги да знам къде си. Изглежда, че мина цяла вечност, откакто си бъбрехме приятно в лагера.
— Надявах се да ти е изтекла кръвта.
— Да, и ти бях много ядосан за това. Но не бях сериозно ранен и ето, че отново съм в играта.
— Истинско нещастие. Следващия път ще се постарая повече.
— Сигурен съм. Изпитвам уважение към теб, Емили. Отначало исках само да те убия при първа възможност, но после осъзнах, че нищо не се е променило. Всъщност възхищението ми ще бъде неповторимата подправка, която ще се добави в нашето преживяване.
— Бабин е мъртъв. Ти го уби, нали?
— Аз ли?
— Ти уби Немид и Бабин. Ти ли уби и Николай Зелов?
— Не лично.
— Борг?
— Със сигурност не бива да уличавам Борг. Той много ми помага.
— Защо? Защо го правиш?
— Не можеш ли да се досетиш? Толкова си умна.
— Кажи ми.
— Идеята на стария Михаил Зелов е правилната. Трябва да си разчистиш пътя, ако ще ставаш Бог. Свидетелите са неудобни. По-добре никой да не остане жив. Така никой не ще може да разкаже историята.
— Бог?
— Толкова много пари могат да превърнат човека в Бог. Точно затова Михаил Зелов се връщал непрекъснато тук и се опитвал да се добере до чука. Прекрасно го разбирам. Бил е богат, но пак не му е било достатъчно, за да изпълни това, което според него му е предначертала съдбата.
— Бил е чудовище. Бил е отговорен за смъртта на царското семейство и на Распутин.
— Така не е останал никой, който да му попречи. Много умно. Възхищавам му се. От мига, в който прочетох „Книга за живите“, която онзи чудак Николай Зелов продал на Бабин, знаех, че двамата с Михаил Зелов си приличаме толкова много, че всеки от нас би могъл да е огледален образ на другия. С едно изключение — аз съм по-умен. Мога да се справя по-добре. Затова и си направих списък. Питам се дали Михаил Зелов е имал списък.
— Немид, Зелов и Бабин са били в този… списък?
— Разбира се.
Тя навлажни устни.
— И кой друг?
— Ти и твоите приятели. — Направи пауза. — Имам специален план за Гарет. Реших, че ще го убивам много, много бавно. Ще бъде по-лошо дори от страданията на Леви.
Шокът премина през нея, обзе я паника.