— Така ли? Не съм забелязала.
— Напротив. — Усмихна се широко. — Но също така забеляза колко много се покачи адреналинът ми, когато Гарет ме включи в лова. Пристрастен съм към високото ниво на адреналин. Хареса ми покачването му и ме направи жаден за още.
— Всичко това води ли нанякъде?
— Да, хареса ми, но не съм свикнал с подобни занимания. — Направи гримаса на огорчение. — Гарет каза, че не знае как Стонтън е успял да сложи проследяващо устройство на колата, но предполагам, че се досеща. Сигурно аз съм прецакал нещо. И дори не знам как е станало. Истински аматьор съм.
— Тази игра не е спорт, Поли.
— Онази нощ ми се стори много подобна на спорта. Беше като да спечелиш маратон и да изпиеш огромна тонизираща напитка едновременно. — Поклати глава. — Но направих грешка, а никак не обичам да правя грешки. И особено такива, които застрашават други хора. Аз съм перфекционист.
— Води нанякъде, нали?
— Трябва да поправя грешката си. — Усмихна се. — Гарет няма да ми позволи да изляза отново на сцената, така че единственият начин е да се впусна в лова с теб и Джослин.
Тя смръщи вежди.
— Не това исках от теб.
— Но това получаваш. Ще получиш информацията, но и мен с нея. — Засмя се. — Макар че, виждам, не искаш да застрашаваш безценната ми кожа. Мога да разбера колебанието ти. То е като да рискуваш да причиниш щети на картина на Рембранд.
— Не съвсем.
Усмивката му се стопи.
— Няма да направя друга грешка, Емили. И не трябва да се тревожиш, че ще се окажа пречка.
— Не се тревожа, че ще направиш грешка, по дяволите.
Лъчезарната усмивка се върна и стопли лицето му.
— Бил съм прав, значи. Ти ме харесваш.
Разбира се, че го харесваше. Той съчетаваше в себе си ум и чар. Та кой би устоял?
Той стана и проследи с пръст двете бръчки, врязали се между смръщените й вежди.
— Престани да се мръщиш. Така трябва да бъде. Ще се грижим един за друг. Окей?
Не беше съгласна, но само така можеше да получи помощта, от която имаше нужда. Въздъхна.
— Окей.
Той я завъртя и я побутна към вратата.
— А сега излез. Нямам търпение да свърша със задачата, за да можем да се впуснем в действие. Започва да ме обхваща радостно вълнение.
Но тя не беше развълнувана, а напрегната, както осъзна, докато вървеше по коридора. Сега трябваше да се тревожи не само за Стонтън и безопасността на Ирана, а и за Поли, който напрягаше сили, за да стигне до някакво идиотско състояние на съвършенство.
Но поне не й се налагаше да се тревожи за Гарет.
За какво бе всичко това?, запита се Гарет, след като излезе от стаята на Джослин. Бе решил, че го вика, защото разполага с информация за Стонтън, но си тръгваше с празни ръце.
Джослин само бе повторил извиненията си и му бе задал безброй въпроси за работата на Поли и за това, как Гарет възнамерява да използва резултатите от нея. Беше му трудно да се откъсне от него.
— Мръщиш вежди. — Дардън вървеше по коридора към него. — Не напредва ли Поли?
— Той винаги се справя. Въпрос на време е. — Кимна с глава по посока стаята на Джослин. — Не, Джослин ме тревожи. Чувствах се като на разпит. Възможно най-учтив, разбира се. Само дето той не ми прилича на един от онези нервни типове, които все трябва да ги окуражаваш.
— Мислиш, че може би е сключил сделка със Стонтън?
— Не. — Но предположенията не бяха достатъчни. Трябваше да е сигурен. — Трябва да държим Джослин под око. Зорко.
— Колко зорко?
— Прецени сам. Възможно е той да се окаже слабото ни звено.
Дардън направи гримаса.
— Това означава ли, че аз ще съм виновен, ако слабото звено се скъса?
— Точно така.
— Страхотно — каза кисело Дардън, обърна се и закрачи към асансьора.
Като мина покрай стаята на Емили, Гарет се поколеба. Не я бе виждал, откакто излезе оттам рано сутринта, и много искаше да я погледне, да я докосне…
И дори нещо повече. Искаше да пробие стената, която тя издигаше около себе си.
Не, беше се опитал да го направи миналата вечер и не бе успял. Нямаше време, за губене в безполезни опити. Трябваше да се върне при Поли и да го накара да работи свръхсили. Щом заловяха Стонтън, всичко щеше да си дойде на мястото.
Ако успееха да го заловят навреме.