Поли почука на вратата на Емили малко преди седем и трийсет вечерта.
— Ето. — Подаде й късче хартия. — Трябва да се върна в стаята си. Казах на Гарет, че имам нужда да се разходя около хотела, за да проясня главата си. — Направи гримаса. — Искаше да изпрати някого с мен, ако случайно възникне проблем. Това подсказва ли ти колко малко доверие ми има? — Погледна късчето хартия. — Е, предполагам, че не може да ми има доверие. Но не и за това. Мога да се грижа за себе си. — Обърна се. — Ще накарам Гарет да остане при мен, докато не се обадиш. Обади ми се, когато си готова за действие.
Тя сведе поглед към цифрите, изпълващи късчето хартия, и затвори бавно вратата. Изведнъж я изпълни вледеняващ ужас. Можеше да промени решението си. Не бе задължително да се свърже със Стонтън веднага. Можеше да следва плана на Гарет.
Не, не можеше. Не можеше за пореден път да рискува живота на Гарет.
Седна и протегна ръка към телефона. Трябваше да подреди мислите си, преди да му се обади. Как щеше да поведе разговора? Идеята бе да си уреди среща с него още тази вечер. И тя да избере мястото.
Какво си въобразяваше? Нямаше начин той да я остави тя да планира всичко. Само като чуеше гласа му, и изпадаше в паника. Трябваше да действа инстинктивно. Ръката й трепереше, докато набираше номера.
Телефонът звънна четири пъти, преди той да отговори.
— Емили? — Звучеше силно изненадан.
— Да.
— Какво неочаквано удоволствие. Сигурно си използвала чужда помощ, щом имаш номера ми. Разбира се, изкушавах се да не отговоря, но не можах да устоя. Както и да е, ще ти се обадя аз, за да не можеш да проследиш обаждането. Така ще се чувствам в безопасност. — И обаждането бе прекъснато рязко.
Обади й се почти мигновено.
— Сега можем да говорим. Какво си намислила? Гарет до теб ли е?
— Не — каза тя. — Сама съм.
Той мълча секунда — две.
— Вярвам, че казваш истината. Знам, че би ме излъгала, ако можеш, но аз винаги ще разпозная лъжата. Научих доста за теб през седмиците, които прекарахме заедно. Изучавах интонацията ти и всяко изражение на лицето ти.
— Защото много искаше да узнаеш къде е проклетият чук.
Той мълчеше.
— Да, разбира се. Беше необходимо. Но после се превърна в удоволствие.
— Ти си болен.
— Непрекъснато ми се обръща внимание на това. Но онези, които ме обвиняват, че прекрачвам чертата, са глупаци. И накрая ще имам достатъчно власт, за да ги смачкам всичките.
— Говориш като Михаил Зелов.
— Той е знаел доста за властта. Въпреки че историческите събития са му пречели, пак е успял да остане на върха. Е, не е бил император, но е бил доста богат. — Засмя се. — А аз може да успея да се издигна дори още по-високо. На този свят има места, където човек може да бъде точно това, което желае. Ново лице, нова идентичност, милиарди долари. Какво може да бъде по-сладко?
— Но ти нямаш чука, в който е скрит последният амулет. А ние имаме амулета, който намерихме в къщата на Немид, както и двата от сейфа на Бабин.
— Преди да сключа сделката с Немид, направих снимка на амулета. Разполагам с негово 3-D изображение. Мислиш ли, че щях да го изпусна от ръцете си, ако имах и най-малкото подозрение, че ще изгубя нещо? Обещах на Бабин да си го върна, но не ми се наложи. Направих същото и с двата амулета от сейфа на Бабин. Той така и не разбра, че познавам съдържанието на сейфа му така добре като самия него. Колкото до чука… — Гласът му се сниши и стана едва ли не нежен: — Зелов се кълне, че той притежава вълшебството да донесе на притежателя си истинско състояние. Е, аз съм като Зелов. Мисля, че чукът просто чака да го открия. И накрая ще успея.
— И искаш аз да ти помогна.
— Искам теб.
— В такъв случай, ще се оставя да ме заловиш.
— Капан.
— Не. Разбра, че това не може да продължава. Не мога повече да се оглеждам през рамо. Ти си като кошмар и трябва да се отърва от теб. Ще избера място на открито, където ще се чувстваш в безопасност.
— Не, аз ще избера… Ако реша да ти позволя да ме примамиш. Идеята е… интересна.
— Пет пари не давам дали е интересна, но искам да се срещнем в полето или в гората. Някъде, където ще мога да бягам, а не да бъда като мишка в капан. Искам да имаме равни шансове.
— Започваш да изискваш.
— Каза, че искаш да бъда последна. Е, прекалено лошо. Ще можеш да поработиш върху другите от списъка си по-късно. Аз ще бъда първа. Едва не обезумях, докато ме държеше в онази колиба. Всичко друго дойде след това. По един или друг начин, аз ще се срещна с теб тази вечер.