— Знам. — Нахлупи шапката ниско над ушите си. — Израснала съм в гората.
— Добре. Но гората не е така дива като този тук терен. Ще прехвърлим скалите зад палатката и ще поемем по пътеката, която води до рудната мина близо до планината.
Тя сложи ръкавиците на ръцете си.
— Вилнее снежна буря. Разполагаш ли с транспорт?
— Не. Няма такъв наблизо. Ако имах транспорт, нямаше да мога да стигна дотук. Щяха да узнаят и да те отведат. Да вървим.
Тя тръгна към него, но после спря.
— Първо трябва да свърша нещо.
Той смръщи вежди от нетърпение.
— Какво?
Тя вдигна трепереща ръка към главата си. Беше й трудно да мисли.
— Има един мъж. Стонтън. Трябва да го убия.
— Сигурен съм, че имаш причина, но нямаме време. Да вървим.
— Ти не разбираш. Не може да му позволим да живее. Трябва да го убия.
Той изруга.
— Няма да рискувам живота си, нито пък твоя, само защото копнееш за отмъщение. Ще го получиш по-късно.
— Вилнее буря. Той мисли, че в момента онази отрепка ме изнасилва и измъчва. Няма да очаква нападението. Ако не го убия сега, може и да се измъкне.
— Не. — Гарет прекоси палатката и застана пред нея. — Чуй ме. — Взря се в очите й и каза тихо: — Не мислиш трезво. Ранена си и си в шок. Няма да стане. Не сега. Ако се наложи, ще те просна в безсъзнание и ще те изнеса на ръце оттук.
Щеше да го направи. Усещаше, че е способен на насилие. Беше го видяла да убива човек.
Ангелът на смъртта.
— Май знаеш всичко за убийствата — каза тя, обзета от неспокойствие. — Ако дойда с теб сега, ще ми помогнеш ли по-късно да го открия и убия?
Гарет дълго я гледа.
— Сигурно си преживяла истински ад тук.
— Ще ми помогнеш ли?
Той сви рамене.
— Защо не? — Тръгна към прореза на палатката. — А сега, можем ли вече да оставим известно разстояние между нас и тези копелета? Искам да сме се отдалечили достатъчно в следващите шест часа, които остават до избухването на Cd4.
— Експлозиви?
— Поставих достатъчно взривни материали в палатките и превозните средства, за да предотвратя преследването.
— И в колибите ли?
— Не. Не можах да се доближа достатъчно. — Изкриви устни. — Значи не можеш да разчиташ, че Стонтън ще бъде взривен. Съжалявам.
— И би трябвало. — Закуцука към него. — Никой не заслужава повече от него да умре.
— Какво се е случило с крака ти?
Тя кимна по посока на мъртвия.
— На Шафир не му хареса, че се опитах да избягам от него. И ме прободе в прасеца за наказание. Не видя ли?
— Не. Дойдох, когато ти заби ножа в него. Ще можеш ли да вървиш?
— Не е толкова зле. Мога да вървя.
Той хвърли поглед на бандита.
— Кучи син!
— Да. — Тя срещна погледа на Гарет. — Но е нищо в сравнение със Стонтън.
Той изучава известно време лицето й, преди да извърне поглед.
— В такъв случай, може би е добре, че Стонтън скоро също ще бъде мъртвец. — И изчезна през процепа на палатката.
Да, Гарет можеше да й помогне. Последните му думи бяха произнесени тихо, но заплахата не би могла да бъде по-очевидна.
Ангелът на смъртта…
Емили и Гарет бяха само на няколко метра отвъд скалите, когато сред обилно падащия сняг се появи фигурата на мъж.
— Изведе ли я?
— Да. Казах ти да изчезваш оттук, Кариф. Нататък мога да се справя и сам.
— Не бъди такъв егоист. — Мъжът се усмихна и тъмните му очи заблестяха. — Забавлявам се за първи път, откакто ти напусна моята планина. Започвах вече да скучая.
— Изчезвай, по дяволите! Прибери се у дома си и дръж устата си затворена.
— Както кажеш. Исках само да се уверя, че си е струвало да рискувам живота си. — Кимна на Емили. — Той ще те отведе у дома ти. Имай му доверие.
Не изчака отговор, а се обърна и само след миг бе обгърнат от плътната пелена на снега. Тя гледаше втренчено след него.
— Но той е афганистанец. Можеш ли да му имаш доверие?
— По дяволите, да. Точно Кариф откри къде те държат. Но му казах да си отиде у дома и да си държи устата затворена. Племената тук не обичат някой от техните да си има работа с външни хора. Точно затова и ЦРУ не са успели да те открият. — Гледаше право напред. — Хайде. Губим ценно време.