Извади оръжието си и тръгна бавно напред.
— Там ли си, Емили? — извика Стонтън. — Не те чувам, но те усещам. Винаги усещам, когато си близо до мен. Когато двама души са така близки като нас, винаги се усещат.
Тя замръзна. Дали наистина я усещаше, или просто целеше да я изнерви…
— Ще ти дам две минути да се откажеш, след което ще изсипя дъжд от куршуми. Въоръжен съм с автомат АК-47. Ще те сваля още преди да си успяла да се приближиш до мен.
АК-47. Да, беше видяла на какво е способно това оръжие при засадата, устроена им в Афганистан. Възможно бе и да лъже, но често го беше виждала така въоръжен в лагера. Пистолетът бе безполезен срещу подобно оръжие. Знаеше, че той ще измисли нещо, което да наклони везните в негова полза.
Освен ако не го изненадаше.
А вече бе подготвила изненадата, когато бе скрила „Глок“-а под онази папрат.
— Една минута! — извика Стонтън. — Не искам куршумите да те разрежат на две, Емили. Освен че е кърваво, е и незадоволително.
Тя тръгна бързо по посока на гласа му.
— Емили.
Тя спря.
— На пътеката съм.
— Добре, умна си. Остани на мястото си. Ще огледам, преди да изляза на открито. Искам да се уверя, че не си прекалено умна.
Тя стоеше с изправен гръб и гледаше право пред себе си. Усещаше погледа му. Беше прав — между тях наистина имаше някаква непонятна близост, която ги свързваше.
— Здравей, Емили. — Стонтън излезе от шубраците. В ръка държеше автомат АК-47. Рамото му беше превързано, но това като че ли не му пречеше. — А сега стой съвсем неподвижно, за да те претърся. Трябва да носиш оръжие.
— Разбира се. — Стоеше неподвижно и стискаше зъби, докато дланите му я опипваха. Намери пистолета в джоба на якето й и отстъпи назад.
— Как иначе мога да се надявам, че ще те убия?
Той се засмя.
— Но той вече няма да ти помогне, нали? Къде е сестра Ирана? Борг я видя да влиза в гората с теб. Всъщност не се тревожа, че може да ми се нахвърли отнякъде. Тя е от хората, които винаги ще бъдат жертви, защото обичат да правят добро.
— След като чухме изстрела, се върна, за да види дали няма да може да помогне.
— Няма да е останал жив човек, на когото да помогне. Борг ще се погрижи. За нея ще остане само да се помоли над мъртвите им тела. — Устните му се извиха в злобна гримаса. — Глупава кучка.
— Ирана не е глупава. — Изучаваше изражението му. — И не мисля, че я смяташ за глупава. Но си й много ядосан. Защо човек, който обича да прави добро, те тревожи толкова много?
— Не ме тревожи. Казах й, че аз дърпам конците. И че аз съм този, който кара хората да се страхуват.
— И успя ли да накараш Ирана да се страхува?
— Разбира се. Тя просто се престори, че не изпитва страх. Но трябва да се е страхувала. Нараних я, а после я нараних отново. И продължавах да я наранявам, а тя само ме гледаше с огромните си кафяви очи. Като че ли гледаше през мен. Глупава кучка.
— Най-вероятно е гледала през теб, Стонтън. — Направи пауза. — Може и да си я наранил, но победител е била тя.
— Ти си луда.
— Не, тя е прозряла какво представляваш и не е позволила дори да я докоснеш. Победила те е.
— Не. Ако имах време, щях… — Млъкна. — Но ще имам време, ако Борг не я убие. Ще имам и двете ви. Много мило от твоя страна, че я взе със себе си. Разбира се, разочарован съм, че не доведе и Гарет. Не мислех, че ще го оставиш извън действието. Макар че той може и сам да дойде. Изглежда много предан на теб и делото и взема извънредни мерки, за да те защити.
— Ти уби приятеля му Кариф.
— Вярно. Много трудно го пречупих. Но Гарет се бе забъркал с теб още преди да убия онзи афганистанец. Ще бъде много недоволен, че съм те изтръгнал от ръцете му. Всъщност мисля, че ще се втурне да те спасява. — Усмихна се. — Но ти си избрала слабите оръжия. Знаех го предварително. Затова и приех възможността, която ми предложи. Беше прекалено добра, за да я подмина. Винаги мога да заловя Гарет и по-късно. Ти ще бъдеш идеалната примамка за него.
Примамка. Да, Гарет щеше да дойде да я спаси. Вероятно в момента се опитваше да открие къде е. Тази мисъл извика паника у нея.
Трябваше да намери начин да отстрани Стонтън, преди Гарет да е дошъл.
— Сигналът спря — каза Дардън. — Джослин вероятно е стигнал крайната си цел.
— Колко далеч са? — запита Гарет.
— На няколко километра североизточно оттук. Три и половина, за да бъдем по-точни. — Смръщи вежди. — Възможно е…