— Няма да се измъкнеш — каза Стонтън. — Прекалено си глупава дори да опиташ.
Беше вляво от нея. Тя запълзя към храстите от дясната й страна.
— Не искам да се измъкна. Ще те убия, Стонтън.
Още куршуми се забиха в земята до краката й. Близо. Много близо.
Не му говори.
Не се превръщай в мишена.
Хвърли камък в храстите от другата страна на пътеката и загледа как куршумите ги разкъсват.
Откъде бяха дошли изстрелите? Загледа ъгъла, от който бяха повредени храстите. Северно от нея.
Може би. Бяха минали години, откакто баща й я учеше на знаците на гората.
Направи едно, изключително предпазливо движение.
Настъпи клонка, тя се счупи под крака й и Емили се хвърли напред и вдясно.
Куршумите обсипаха мястото, където бе само преди секунда.
Върна се назад и вляво.
Това й отнемаше прекалено дълго време, а Стонтън бе доста добър.
Трябваше да сложи край.
Дъбът, който бе на два метра от нея. Един от клоните му, на около метър и половина над земята, й предлагаше задоволително прикритие.
Не трябваше да издава нито звук. Не трябваше да допуска нито една грешка. Да стъпва тихо, за да не подплаши плячката. Помогни ми, татко.
Спря на два метра от дървото и хвърли камък в храстите, които бяха близо, но не прекалено, до дъба.
Куршумите се врязаха в храстите секунди, след като бе хвърлила камъка.
Извика като от болка и се спусна към ствола на дъба. Сърцето й биеше тежко, докато се катереше трескаво по дървото. Господи, надяваше се по него да няма птици и катерички, които да я издадат.
— Емили?
Още малко и щеше да стигне до клона.
— Емили? Надявам се да си само ранена. Имам такива планове за теб!
Скри се сред листата и извади пистолета от джоба на якето си.
Ела и ме хвани, копеле. Чакам те.
— Ще съм крайно недоволен, ако ме принудиш да те убия. Толкова дълго чаках, за да бъда с теб. — Той се движеше сред дърветата вляво от нея. — Макар че мога да приема раните ти, ако са причинени от мен.
Не дишай дълбоко. Не трябва да чуе дори дишането ти.
Виждаше храстите да се поклащат леко на няколко метра от нея. Той внимаваше много. Вероятно оглеждаше мястото, откъдето бе дошъл викът й. Дали не трябваше да стреля сега?
Не. Храстите вече не трепваха.
Къде беше той?
— Чух те да мърдаш, малка курво. — Стонтън излезе от храстите с поглед, прикован в пътеката. — Как успя да я прекосиш?
Да съм прекосила пътеката?, помисли си тя, объркана.
После замръзна, защото също чу шума. Стъпки в храстите. Някой вървеше тромаво и шумно. Кой…
Приглушен вик.
Погледът й се стрелна обратно към Стонтън.
Гарет!
Гарет бе зад Стонтън и бе обвил ръка около врата му. Стонтън бе изтървал автомата на земята, но протягаше ръка към ножа, втъкнат в колана му.
Не!
Вдигна пистолета и се прицели. Не в главата, защото целта щеше да бъде прекалено близо до Гарет. В сърцето или стомаха. Но ако куршумът минеше през тялото му и засегнеше Гарет?
Стонтън извади ножа и го заби в ръката на Гарет.
Гарет трепна, но после игнорира болката и дръпна рязко врата на Стонтън назад.
Кръв.
Кръвта на Гарет. Кръвта на Джоел.
Няма да проливаш повече кръв, Стонтън.
— Пусни го, Гарет! — извика. — Пусни го, по дяволите!
Гарет освободи хватката си за миг и вдигна поглед към клона, зад който се криеше тя.
Стонтън се изтръгна от хватката му и ножът отново се стрелна към Гарет.
Тя дръпна спусъка.
И видя как тялото на Стонтън се изви в дъга. Стреля отново и той падна на земята. Стреля и трети път. Дали беше мъртъв? Моля те, Господи, нека е мъртъв!
Трябваше да бъде сигурна.
— Емили. — Гарет я загледа как слиза от дървото. — Добре ли си?
Тя не отговори.
— Наблюдавай него. — Струваше й се нереално, че бе успяла да победи Стонтън. Всичките тези седмици на търсене и на агония…
Скочи на земята и се приближи до Стонтън.
— Трябва да съм сигурна. — Обърна тялото. Кръвта течеше от двете рани в гърдите му, а от устата му се стичаше тънка струйка. Помисли го за мъртъв, но той отвори бавно очи.