— Окей? — извика Гарет през рамо към нея.
Тя едва го виждаше на пътеката пред себе си.
— Да. — Това бе лъжа. Снегът щипеше болезнено бузите й, тя трепереше от студ. Вървяха от часове и изтощението вече парализираше крайниците й. — Колко остава?
— Още десет минути и ще стигнем до мястото, където съм скрил джипа — каза Гарет. — Продължавай да вървиш.
Продължавай да вървиш, помисли си тя, вкочанена от студа. Лесно е да се каже. Щеше да има късмет, ако успееше да се задържи права. Имаше само една добра новина в нещастието — вече не усещаше болката в прасеца. А може би това не беше добре? Може би краката й бяха толкова измръзнали, че бяха станали безчувствени?
— Имаш ли нужда от помощ? — извика Гарет през рамо.
Да. Но ако Гарет бъдеше принуден да й помогне, щяха да се забавят.
— Не. — Наведе шава, за да попречи на снега да я заслепи, и продължи да върви. — Нека по-скоро стигнем до проклетия джип.
— Извикай, ако промениш решението си. Не искам да се наложи да се върна и да те вдигна от земята.
— Няма. Млъкни. Трудно се диша в този вятър, какво остава да се говори.
Той замълча.
— Съжалявам. Ще се опитам да не бъда така многословен. — Снегът отново го обгърна и го направи невидим. — Следващото, което ще чуеш, е, че сме стигнали.
Като че ли някога ще кажеш нещо подобно, помисли си Емили. Беше казал десет минути, но на нея й се сториха като десет часа.
Продължавай да вървиш.
Не падай.
Скоро ще свърши.
Не виждаше нищо. Сняг. Вятър. Лед.
Не падай.
— Хайде. — Гарет неочаквано се озова до нея и я прихвана през кръста. — Стигнахме. Още само няколко крачки.
Видя очертанията на джипа. Съвсем близо. Слава Богу.
Той отвори вратата на джипа и й помогна да седне.
— Ще се стоплиш веднага щом запаля мотора. — Заобиколи и скочи на шофьорската седалка. — Дръж се.
Топлина? Идеята й се струваше невероятна в този момент. Господи, искаше й се да спре да трепери.
— Къде ще ме заведеш?
При първия опит да запали двигателя той се задави. Гарет опита отново и този път успя.
— Далече от тази планина. В подножието й ни чака мой приятел с хеликоптер.
— Как е летял в това време?
— Трудно. Но бурята не е така силна на юг. Няма да е толкова зле, щом веднъж слезем от планината. Доберем ли се до долината, ще стигнем и до Кабул. — Протегна се и взе одеяло от задната седалка. — Загърни се. Ще ти помогне, докато не заработи парното отопление. — Смръщи вежди. — Престани да трепериш, по дяволите.
— Не бъди глупав. Не мислиш, че щях да престана, ако можех? — Загърна се плътно с одеялото. Едва го усещаше. Беше слаба преграда за студа. — Мислиш ли, че вече са по петите ни?
— Не. Експлозивът още не се е задействал. Минаха малко повече от четири часа. Би трябвало да имаме време да стигнем до хеликоптера. Ще бъде наистина лош късмет, ако някой нахълта в палатката на Шафир, а като се има предвид, че всички са знаели за намеренията му към теб, съмнявам се това да се случи.
— Четири часа. Стори ми се по-дълго… — Облегна се назад. — Много съм… уморена.
— Не можеш да спиш! — каза той остро. — Аз трябва да шофирам и няма да мога непрекъснато да проверявам дали не си изпаднала в хипотермия.
— Няма да заспя.
— Дяволски си права! Няма! Говори ми. Говори ми, без да спираш.
— Какво искаш да ти кажа?
— Няма значение. Разкажи ми за семейството си. Баща ти е бил много известен фотограф, нали така?
— А ти откъде знаеш?
— Известна си. Медиите те превърнаха в знаменитост, нещо като лице на ООН. Когато се върнеш в цивилизацията, папараците ще се избият, за да стигнат до теб.
Не й беше хрумвало, че може да се изправи срещу кошмара на популярността.
— Не — прошепна. — В момента не мога да се справя с подобно нещо.
— Не мисли за това. Исках да обостря сетивата ти, да те събудя, това е всичко. Разкажи ми за баща си.
— Всъщност не искаш да знаеш.
— Говори ми.
— Той беше прекрасен човек. Бяхме най-добри приятели. Беше като омагьосан от древността и античните предмети и ме вземаше със себе си навсякъде по света, където го изпращаха да прави снимки.
— Харесваше ли ти?
— Да. Но най-много ми харесваха снимките на дивата природа за „Нешънъл Джиографик“. Тогава бяхме съвсем сами. Прекарахме седмици из горите, дебнехме и чакахме, докато не направеше наистина най-добрата снимка.