— Права е. Аз съм много добър лекар. — Поправи се: — Е, поне помогнах. Бог ми е дал уменията, а семейството ти беше причината да се бориш за живота си. Късметлия си, Питър.
— Да. Не само че те имах за свой лекар, но си и моя приятелка. Липсваше ми. Вероятно мислиш, че съм по-добре, щом ме остави сам.
— Имах работа, а непрекъснатото ми присъствие започна да ти досажда.
— Не е вярно. Както казах, знам, че съм късметлия. — Сведе поглед към вестника пред себе си. — По-голям късметлия от Емили. Защо не я оставят на спокойствие?
Ирана погледна снимката.
— Фъргъсън подхранва цялата тази лудост. Но тя ще се оправи. Само трябва да премине този период. А Емили е много силна.
— Да. — Погледът му се зарея над безупречно поддържаната морава пред къщата. Иска ми се да ме беше оставила да й помогна.
— Знам — каза Ирана. — И на мен. Но понякога приятелите трябва да останат встрани.
— Емили не гледа на мен като на приятел. — Изражението му стана тъжно. — И кой може да я вини след всичко, което й причиних? Тя премина през ада. Иска ми се Фъргъсън да не бе изтрил така успешно ролята ми в събитията. Трябва да бъда наказан.
— Но ти си наказан — каза Ирана. — Душата ти е наранена, страдаш. Изгуби приятеля си Димитри. Живееш с чувството за вина и разкаянието. Това е огромно наказание, Питър.
— Не е достатъчно.
— Бог ще реши. Чух, че възнамеряваш да се върнеш в Етиопия възможно най-скоро.
Той кимна.
— За да помогна на децата. И Димитри би искал това от мен.
— Да, той отчаяно искаше да помогне на децата, нали? Едно от последните неща, които ми каза, е, че искал да защити чука и децата. — Проследи погледа му, все така зареян над зелената морава. — Начинът му на изразяване ми се стори доста странен. По онова време не се замислих над избора му на думи. Започнах да се чудя едва по-късно. Имах достатъчно време тук, в твоя прекрасен дом, през последните няколко месеца. — Усети сковаността на тялото му. — Толкова много неща ме озадачаваха.
— Така ли? А аз мислех, че всичко е обяснено.
— Да, толкова много обяснения за царя, Зелов и огромното богатство, което всички преследваха. Всичко това ми беше ясно.
Изражението на Джослин стана предпазливо.
— А какво не беше?
— Царят. Той не се доверил на Зелов, но приел да скрие последния амулет в чука. Защо?
— Зелов го убедил, че чукът носи късмет и ще му донесе допълнително богатство.
— Зелов работил с години, за да може чукът да затвърди влиянието му над царя. Този е бил само последният и най-успешният опит. Защо е смятал, че може да спечели власт по този начин?
— Нямам представа. — Джослин извърна поглед. — Защо ти не ми кажеш?
— Николай II бил силно религиозен.
— Това не е тайна. О, да, спомням си, Зелов казал на царя, че чукът бил благословен от Распутин.
— Да, но това било само последната капка. Зелов вече си бил проправил път към царя.
— Говориш много за чука.
— Защото винаги ми се е струвало странно, че двамата с митрополит Димитри бяхте така твърдо решени да вземете чука. — Направи пауза. — Дори да бе заради парите, които щяха да нахранят децата по целия свят.
Той я погледна.
— Какво искаш да кажеш, Ирана?
— Че богатството на царя изкушава много хора. Но не теб, митрополит Димитри и митрополит Нартов. Така че трябва да е нещо друго.
— Разбира се. Искахме той да не попадне в ръцете на Зелов, Стонтън и други като тях.
Ирана поклати глава.
— Звучи вероятно. Но не достатъчно.
— Тогава какво?
— Самият чук — каза тя тихо. — Мисля, че когато Михаил Зелов отишъл при Нартов, му казал нещо, което със сигурност му е спечелило достатъчно пари да стане крал в Америка.
— Така ли? И какво ли е то?
— Зелов бил обсебен от чука. Върнал го от Йерусалим. Мислел, че му дава сила и власт. Какъв ли може да е бил чукът, изровен в Свещената земя, за да му навява такива мисли?
Видя как вената на слепоочието на Джослин запулсира. Той дълго време не отговори.
— Говориш за кръста. Доста невероятно, граничещо с фантазията, Ирана.
— Е, и аз бях изумена, когато осъзнах накъде ме водят разсъжденията ми. Граничещо с фантазията и най-вероятно невъзможно за доказване. Но мисля, че митрополит Нартов е вярвал достатъчно на Зелов, за да се опита да му отнеме чука. Дори чукът да е представлявал върховната саможертва, Зелов го използвал, за да разпалва алчността и злото. Нартов не могъл да понесе дори мисълта да рискува да остави чука в ръцете на Зелов. — Поклати глава. — Както и митрополит Димитри. Нартов вероятно е споделил подозренията си с него и приятелят ти е искал само да защити света от злото, каквото са всички като Зелов.