— Звучи страхотно. А майка ти?
— Тя се развела с него, когато съм била на две. И умряла четири години след това.
— Баща ти още ли е жив?
— Загина в автомобилна катастрофа, когато бях в колежа. Ужасна нощ. Разкъсваща сърцето и душата нощ.
— Той все още ти липсва.
— Разбира се, че ми липсва. Много го обичах. И винаги ще ми липсва. Не забравяш хората, които си обичал просто защото вече не са с теб. И ти вероятно го знаеш.
— Така ли?
Тя разтри слепоочията си.
— Всъщност не знам. Не знам нищо за теб.
— Не се и налага да знаеш нещо за мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че в този момент си в безопасност с мен. — Сви рамене. — Останалото може да дойде и по-късно. Стопли ли се вече?
— Още не.
— Това не е добре. Ще трябва да поработим по въпроса. Говори. Разкажи ми за първата си задача в ООН. Къде те изпратиха?
— В Етиопия. Толкова тъжно… Онази изсъхнала и съсухрена земя и умиращите деца. Не искам да мисля за това сега.
— Разкажи ми, тогава, за следващото си назначение.
— Уморена съм. Обещавам, че няма да заспя.
— Продължавай да говориш. Следващата ти задача.
Нямаше да се откаже, а тя бе прекалено изтощена, за да спори с него. Опита се да се концентрира.
— Югославия. Музеят бе почти напълно разрушен, но няколко вази бяха оцелели сред останките. Някои от тях бяха наистина безценни… и трябваше да…
— Ето го и хеликоптера. — Гарет натисна рязко спирачките. — Да се качваме.
— Не трябва ли да продължавам да говоря? — запита тя. Беше като замаяна от много алкохол. Не бе забелязала, но снеговалежът постепенно бе намалял. Виждаше съвсем ясно червено-белия хеликоптер на няколко метра от себе си. Отвори вратата.
— Това е добре. Не разбирам как понесе… Сигурно много си се отегчил.
— Не, не се отегчих. — Помогна й да слезе от джипа и извика на мъжа, който току-що беше слязъл от хеликоптера.
— Отвори вратата, Дардън. Тя не е в добро състояние. — Взе я на ръце и закрачи към хеликоптера. — Трябва да я види лекар.
— Хипотермия?
— Може би. Но съм готов да заложа на закъсняла реакция на шока.
Осъзна, че говорят за нея.
— Просто ми е… студено.
— Да — каза Гарет. — И ние ще се погрижим за това.
— Къде е Леви? — запита Дардън.
— Мъртъв е. — Гарет я остави внимателно на пода на хеликоптера в задната част. — Убит е в деня, преди да стигна там.
— Трябваше да се досетя — прошепна Емили. — Стонтън нямаше вече нужда от него. Избор. Той ми даде избор. Трябваше да се досетя.
— Шшш. Тихо — каза Гарет. — Измъкни ни оттук, Дардън.
— Точно така. — Дардън забърза към пилотската кабина. — Има одеяла в багажното.
— Трябваше да се досетя.
— Емили, трябва да се стегнеш — каза Гарет тихо. — Забрави за Леви. Трябва да се концентрираме върху усилията си да бъдеш добре.
Да забрави за Джоел?
— Не мога да забравя… — Той разкопчаваше якето й. — Какво правиш?
— Трябва да съблечем мокрите ти дрехи и да те стоплим. Окей?
— Пет пари не давам. Няма значение. — Затвори очи, но виждаше единствено изражението на Стонтън, когато излизаше от колибата. — Искам да не може вече никого да наранява. Трябваше да се досетя.
— Това вече няма значение. — Той я събличаше бързо. — Леви е мъртъв, но ти си жива. И ще останеш жива. Не преминах през всички тези трудности, за да те изтърва сега.
— Не искам да умра. Не мога… — Пое си рязко въздух.
Топла плът до измръзналото й тяло. Отвори широко очи.
— Телесна топлина — каза той, като подчертаваше всяка сричка. — Най-бързият начин да те стоплим. — Дръпна одеялото така, че да покрие и двама им. — Иска ми се да кажа, че няма и намек за сексуалност в действията ми, но това не е вярно. Не съм способен на такова откъсване от реалността. Мога само да обещая, че няма да позволя нищо да попречи на изпълнението на задачата ми. А сега се отпусни.
Да се отпусне?
— Не мога. Чувствам се… странно.
— Не бих могъл да бъда по-съгласен с теб. — Погали я по косата, после я втъкна зад ушите. — Не си спомням кога за последен път съм бил гол с жена, която да е така наранена като теб. Това трябва да ме отрезви. — Стисна устни. — Но вместо това извиква гняв у мен. Иска ми се да отида там и да застрелям този, който ти го е причинил.