Емили бе заспала. Сънят й е неспокоен, на пресекулки, помисли си Гарет. Не можеше да очаква друго.
Отскубна се внимателно от Емили и коленичи. Загърна я плътно в одеялото, после се изправи и започна да се облича. Скоро щяха да кацнат и трябваше да говори с Фъргъсън.
Емили промърмори нещо и протегна ръка към него изпод одеялото. Имаше нужда от него?
Коленичи отново и взе ръката й. Тя веднага притихна. Той седеше и я гледаше, чакаше отново да заспи дълбоко. Несъзнателният й жест на нужда и доверие го бе изненадал.
Мили Боже, отнасяше се с него като с бащата, когото бе загубила преди толкова много години.
Не, никога не бе гледала на баща си като на ангела на смъртта. Онова, което ставаше между тях, нямаше нищо общо с родителските чувства.
И от двете страни.
Освободи предпазливо ръката й и се изправи. Зачака, втренчил поглед в нея. След миг се извърна и отиде в пилотската кабина.
— След колко време ще кацнем?
— След около десет минути. — Дардън го погледна, когато седна до него. — Как е тя?
— На ръба. Дяволски уязвима.
— Какво й се е случило?
— Не иска да говори за преживяното. — И добави грубо: — По дяволите, аз също не искам да говоря за това. Тя едва не се разпадна, когато настоях, макар и леко.
— Ще я притиснат, и то не толкова леко, когато я предадеш на Фъргъсън. Вдигна се доста шум около нея, за да я оставят на спокойствие.
— И, разбира се, вината е изцяло нейна. Тя е жертва, по дяволите.
— Спокойно — вдигна ръка Дардън. — Не казвам, че не е. А само че всички, от медиите до ООН, ще искат отговори и няма да проявят търпение.
Гарет знаеше, че това е истина. И точно тази бе тревогата му, след като бе разбрал колко уязвима е станала Емили след седмиците пленничество.
— Медиите ще се спуснат отгоре й като пирани. Не само Фъргъсън, но и останалите ще искат да изтръгнат информация от нея, за да могат да заловят Стонтън. — Изкриви устни. — Ще настояват, дори това да я убие.
— Стонтън?
— Той е главната ни цел — каза Гарет. — Вземи телефона и виж какво ще успееш да откриеш за него.
— Какво знаем вече?
— Нищо. Все още не мога да говоря с нея за него.
Дардън направи гримаса.
— Страхотно. Нищо ли не знаеш?
— Знам, че искам да го убия.
Дардън подсвирна тихо.
— Радикално решение. Мислех, че задачата беше само да измъкнем Емили.
— Но се оказа, че не е така.
— Знаеш ли, насилието вероятно е последното, от което тя има нужда. Наистина изглежда много крехка.
— В такъв случай, външността заблуждава. Сега преживява труден момент, но трябваше да я видиш как ме следваше в бурята. Беше ранена и изпаднала в шок, но това нямаше значение. Не се оплакваше. Не се колебаеше. Просто вървеше.
Дардън повдигна вежди.
— Мили Боже, говориш като горд баща.
Отново този проклет образ на бащата, помисли си Гарет.
— Знаеш ли някога да съм изпитвал бащински чувства към някоя жена? Тя просто има кураж и й се възхищавам.
— И се гордееш с нея.
Да, гордееше се. Проявяваше към нея собственически чувства и желание да я защити — нещо, което не беше изпитвал към никоя жена. Макар и да изпитваше плътско желание, докато я държеше в прегръдките си, не този беше доминиращият фактор… Все още не. Какво ставаше с него, по дяволите?
— Просто разбери всичко, което можеш, за Стонтън.
— Защо не помолиш Фъргъсън за информация?
— Може би не искам да го замесвам.
— И как ще го избегнеш, щом трябва да му предадеш Емили Хъдсън?
— Мисля по въпроса.
Дардън го гледаше втренчено, с присвити очи.
— Това обикновено означава усложнения. Да приема ли, че не си готов да споделиш с мен?
— Няма нищо за споделяне. — Повтори: — Мисля по въпроса. — Изправи се и извади мобилния си телефон от джоба. — Разбери всичко, което можеш, за Стонтън. — Вече набираше номера на Фъргъсън, докато излизаше от пилотската кабина. Погледна Емили. Продължаваше да спи, но бе неспокойна и вероятно сънуваше кошмари.
— Гарет? — Фъргъсън отговори на второто позвъняване. — Къде си, по дяволите? Какво става?
— Измъкнах Емили Хъдсън. — Говореше тихо, без да откъсва поглед от нея. — Леви е мъртъв.
Фъргъсън изруга.
— Предполагам, че един е по-добре от нито един. Бандитите ли бяха?
— Да, хората на Шафир Али. Той също е мъртъв.
— А онзи западняк, за когото мислеше, че е замесен?
— Не видях никого другиго, освен Шафир.
— Къде си? Кога ще получа попечителството над Емили Хъдсън?
— Това зависи от нея.
— Няма начин — каза безизразно Фъргъсън. — Зависи от мен. Моят задник се пече. Колкото по-скоро им предоставя жената, толкова по-добре за мен.
— Но не непременно и за нея.
— Имахме уговорка. Предадох доказателствата, уличаващи Дардън. Къде си сега?
— Уговорката беше да измъкна Хъдсън и Леви. Изпълних своята част.
— Къде е тя?
— Тя самата ще ти се обади и ще ти каже. — Затвори.
Почти усещаше гнева и разочарованието на Фъргъсън.
Първото, което агентът на ЦРУ щеше да направи, беше да мобилизира всичките си сили и да се опита да го намери. Което означаваше, че Гарет трябва да действа бързо, независимо какво щеше да реши.
Погледна часовника си. Щяха да кацнат след пет минути, не можеше да позволи на Емили да спи повече. Грабна дрехите, които Дардън й бе приготвил и отиде при нея.
Тя отвори очи веднага, щом го усети да коленичи до нея.
— Гарет…
— Трябва да те облечем. Ще кацаме. Накарах Дардън да провери кой размер дрехи носиш. Надявам се тези да ти са по мярка. — Издърпа одеялото. — Седни.
Тя бавно се изправи до седнало положение.
— Скована съм.
— Има причини да бъдеш. — Пъхна ръцете й в презрамките на сутиена, заобиколи я и го закопча на гърба й. — Дардън очевидно не е разбрал добре. Този ти е прекалено голям.
— Изгубила съм тегло. Не можех да се храня.
Той мълчеше.
— Трябваше да се сетя. Другите дрехи сигурно също ще ти бъдат прекалено свободни. — Застана отново пред нея и й подаде бикини, панталони и блуза. — Имаш рани, скована си и кракът ти създава проблеми. Мога да те оставя да се справиш сама, а мога и да ти помогна. Във втория случай ще стане доста по-бързо. Ти решаваш.
Тя погледна дрехите. Беше прав. Глупаво бе да се опитва да бъде независима и така да забави всички.
— Помогни ми. Прекалено е късно да се тревожа за такива неща като срам или смущение. Чувствам се… удобно с теб.
— Не точно това исках да чуя. — Започна да я облича. — Удобството е скучно. А никога не съм се стремил да бъда скучен.