Емили го загледа как прекосява поляната, за да излезе на шосето. Снегът бе спрял, но ботушите на Дардън затъваха в дебелия слой сняг и кал.
— Наистина ли искаше да се отървеш от него?
Гарет кимна.
— Трябва да говоря с теб, преди колата да е пристигнала.
— Защо?
— Колата трябва да те отведе в Кабул при Фъргъсън. И веднага, щом пристигнеш, адът ще се стовари върху теб. Той ще се опита да накара всички да забравят, че не е действал достатъчно бързо, за да спаси Леви, като те показва на медиите и на всяка нация и организация, която е участвала в търсенето ти.
Всеки неин мускул се напрегна в отговор.
— Не!
— И ще започнат да ти задават въпроси. За Леви. За Стонтън. И за седмиците, прекарани в планината.
Емили усети как паниката се надига в нея.
— Не е задължително да им отговоря. Аз… не мога… да… го… направя.
— Мисля, че можеш да направиш всичко, което се налага. Но с много болка, която ще те запрати в лабиринт, от който трудно ще излезеш. В момента не си във форма да понесеш подобна ситуация.
— Не ми казвай с какво мога да се справя — отговори рязко тя. — Понесох онова, което ми стори Стонтън. Фъргъсън не може с нищо да ме нарани.
Той сви рамене.
— В такъв случай, няма смисъл да говоря. Ти си направила избора си.
— Избор? Не ми даде никакъв избор. Каза ми само, че ще се превърна в завършен случай и интерес за медиите, и то само защото оцелях, вместо да умра в онази планина. — Изгледа го гневно. — Така че, хайде, дай ми избор, Гарет.
Той се усмихна.
— Добре. Можеш да отидеш при Фъргъсън и да се примириш с показността и величието му и в замяна да приемеш, че ще се опита да намери Стонтън вместо теб. И също възможността да го убие. Той има връзки и власт и може би ще успее да ти даде каквото искаш.
— Или?
— Обещах ти нещо. Да дойдеш с мен и да правиш каквото ти кажа. Не казах на Фъргъсън за Стонтън, защото ще ми попречи. Аз ще намеря Стонтън. И ще го убия. Твоята задача ще бъде да стоиш кротко и далеч от Фъргъсън.
— И как ще стане това?
— Ще запишем на DVD как казваш на Фъргъсън, че не можеш да понесеш целия този шум, който ще се вдигне около теб. И ще го дадем на шофьора на колата. Ще кажеш на света, че имаш нужда от време и спокойствие, за да се възстановиш. И че ще се свържеш с Фъргъсън по-късно.
— А той ще повярва ли?
— Не, но всички други — да. И ще изпитат съчувствие към теб. — Направи пауза. — Защото ще изглежда така, сякаш си се върнала от самия ад.
Но да, тя бе преминала през ада, а ето, че той не бе свършил още. Възможно бе това да е само началото. Гарет гледаше през прозореца.
— Ето я и колата. Направи избора си.
Тя не отговори веднага.
— Можеш ли да намериш Стонтън?
— Ще го намеря. А ти можеш ли да ми кажеш нещо за него?
— Има австралийски акцент. — Навлажни устни. — Ако ми покажеш рисунки и снимки, както правят в полицията, ще мога да ти кажа как изглежда. Познавам всяка черта на лицето му, всяко негово изражение.
— И това е нещо. Друго?
— С него беше още един. Борг. Той правеше всичко, което Стонтън му кажеше. И… му харесваше. — Спомените я заляха и стомахът й започна да се свива. Дишай дълбоко. Не повръщай. — Само това си спомням. Ще се опитам…
— Тихо. — Взе я в прегръдките си. — Достатъчно. Не се тревожи за това сега. — Дланта му обхвана тила й и притисна главата й към рамото му. — Просто трябваше да започнем отнякъде.
— Може би ще мога да отсея и да подредя… Само не сега.
Той изруга тихо.
— Казах да забравиш. Ще го намеря. — Люлееше я напред-назад. — И ако започнеш отново да трепериш, ще… Просто недей, окей?
Отнасяше се с нея като с болно дете. Защо не? Тя се държеше точно така и може би малко се презираше за това. Отскубна се от прегръдката му.
— Добре съм. Съжалявам. Не исках… — Пое си дълбоко дъх. — Няма да се случи отново.
Той стоеше и я гледаше втренчено.
— Това означава ли, че си направила избора си?
— Да. Знаеше, че ще избера теб. Не познавам този Фъргъсън.
— Спорно е и дали познаваш мен.
— Знам достатъчно.
Той изкриви устни.
— Точно така. Познаваш Джон Гарет, убиеца. Единственото важно за теб, нали?
— Да. — После заговори забързано: — Не. Аз… ти вярвам, Гарет.
— Вярваш, че ще ти дам това, което желаеш.