Повече, но не можеше да му обясни нещо, което не бе твърде ясно и на самата нея. Беше по-добре дори да не опитва.
— Как ще направим записа, който ще изпратим на Фъргъсън?
— Ще използвам телефона си, а после ще кача записа на компютъра си.
— Много ефикасно. — Извърна поглед от прозореца. — Да го направим.
— Ще прережа гърлото на това копеле! — процеди Фъргъсън през здраво стиснатите си зъби, без да откъсва поглед от лицето на Емили Хъдсън, което го гледаше от монитора. — Какво си мисли, че прави, по дяволите? Имам нужда от нея.
— Изглежда, че няма да я получим. — Мур изучаваше лицето на Емили. — Може би това е истината. Може би тя има нужда да си почине. Не изглежда много добре…
— Виждам как изглежда. Но може да се възстанови и тук, в Кабул, където ще мога да я контролирам. Имам нужда от отговори.
— Тя ти каза къде приблизително са я държали и името на Шафир Али. Можем да започнем с тази информация.
— Не е достатъчна. Имам нужда от подробности. Бърках в горящите въглени прекалено дълго и ми трябва достатъчно информация, с която да потуша пламъците.
— И какво ще направиш?
— Ще я намеря и ще я доведа тук.
Мур кимна по посока на видеото.
— А това?
— Как мислиш? Ще го занеса на директора на ЦРУ и в кабинета на ООН и ще им кажа, че аз съм я спасил. И че съм решил да скрия Емили Хъдсън от медиите. Че е страдала достатъчно и в никакъв случай не бих могъл да я изложа на повече стрес.
— Добра идея.
— Можем да кажем на всички, че Леви е мъртъв и че Хъдсън е освободена. И че се възстановява на спокойствие в истински рай. С малко късмет, медиите ще забравят за нея само след седмица или две.
— Много умно. А ти?
— Не, по дяволите! — отговори мрачно Фъргъсън. — Казах ти, тя е моят приоритет номер едно. Можеш да се обзаложиш, че няма да забравя Емили Хъдсън.
Глава 5
— Справи се много добре — каза Гарет, като излезе от пилотската кабина, след като хеликоптерът отново излетя. Седна до Емили. — Видеото беше добро. Ти излъчваше искреност и изглеждаше дяволски крехка. Много убедителна.
— Не исках да изглеждам крехка. Исках да бъда възможно най-искрена при дадените обстоятелства. Мразя лъжите.
— В момента си крехка и уязвима. Това не е лъжа. — Тя отвори уста, но той вдигна ръка. — Помисли. Инстинктът ти диктува да отречеш, но трябва да признаеш слабостта си, за да можеш да я преодолееш.
— Лесно е да се каже. Ти признавал ли си някога слабостта си, Гарет?
— Веднъж. Затова знам, че човек трябва да работи, за да я победи.
Нямаше обаче да й разкрие естеството на тази слабост и тя го разбра. Е, нямаше право да пита и да настоява, след като той нямаше намерение да й каже нещо повече. Поне засега.
— Къде отиваме?
— Пакистан. Имам връзки, които ще ни укрият. А оттам ще отидем в Гърция.
Тя смръщи вежди.
— Защо?
— Защото ти казах, че трябва да останеш в сянка известно време. Имам къща в малко селце на един гръцки остров. Ще бъде идеална за теб.
— За колко време?
— Две седмици.
Тя поклати глава.
— Това е прекалено много.
— Ти направи избора си. Това е равносилно на сделка. Ще правиш каквото кажа. — Направи пауза. — И ще останеш скрита за света, докато кажа.
— Не е необходимо. Направих онова видео за Фъргъсън. Това е достатъчно.
— Кажи ми отново, когато гледаш предаванията по телевизията и прочетеш историите във вестниците за изчезването си. Ти предизвика раздвижване и ще мине време, преди вълните да утихнат. — Добави: — А и на мен ще ми трябва време да намеря Стонтън. Дардън започна само предварителното търсене.
— Все някой трябва да го познава. Тези, които са го срещали, ще го помнят. Той е чудовище.
— И прилича ли на Франкенщайн?
— Не.
— Грозен ли е? Заплашителен ли е?
— Не и на външен вид.
— Значи в момента е чудовище само за теб. За съседа си може би е съвсем обикновен човек.
Предполагаше, че е прав, но й се струваше невъзможно явното зло да не бъде очевидно за околните.
— Колко време ще отнеме?
Той сви рамене.
— Не знам. Мога само да обещая, че ще го открия. — Направи пауза. — Ще помогне, ако можеш да ми кажеш защо Стонтън е отвлякъл камионите ви? Можеш ли да говориш за това?
Кръвта, която се стичаше изпод камиона.
Джоел, стенещ в агонията си.