— Всичко е наред. — Погледът на Гарет не се отделяше от лицето й. — Ще говорим за това по-късно.
— Не. — Опитай се да не мислиш за нещо друго, освен за въпроса. Навлажни устни. — Търсеха някакъв чук. Стонтън го нарече чукът на Зелов. Каза, че в дръжката има скрит скъп руски артефакт. Казали му, че е в музея. Мислеше, че знам къде е и съм го скрила.
— А ти скри ли го?
— Господи, не! Непрекъснато му го повтарях, но той не ми вярваше. Кълнях се в гроба на баща си, че не знам нищо, но не. — Заби нокти в дланите си. — Отново и отново. Непрекъснато му го повтарях. Не искаше да ми повярва. Казвах му…
— Емили. — Взе дланите й в своите. — Не говори. Няма нужда да знам нищо повече. — Гласът му стана по-груб. — Трябваше да преценя по-добре и да не те подлагам на това. Още не си готова да се изправиш срещу него.
— Трябва — отговори тя неспокойно. — Не бих могла да живея със себе си, ако се крия от истината. Нямам право. Просто… е трудно. — Пое си дъх на пресекулки. — Непрекъснато мислех за чука. Господ ми е свидетел, непрекъснато. Дори го сънувах. Това е начинът да го заловим, нали? Той иска чука на Зелов. Ще го търси. Ако ние го намерим първи, може би ще успеем да му устроим капан. Защо не се сетих за това по-рано?
— Неспособността ти да мислиш трезво е разбираема в момента — каза той сухо. — Започваш да трепериш всеки път, когато разговорът се насочи към Стонтън.
— Аз не… — Но щеше да трепери, ако той не я държеше за ръцете и тя не усещаше силата му. — Не защото се страхувам от него.
— Знам. Това е, защото онзи кучи син ти е нанесъл не само физически, но и психически травми. Точно по тази причина е добра идеята да си починеш известно време, за да можеш да се възстановиш, да бъдеш отново във върхова форма.
— Ще съм по-добре, ако отидем…
— Не. — Той беше категоричен. — Няма да рискувам да пострадаш отново нито преди, нито след като се отървем от Стонтън. Казах ти, измъкнах те от ръцете му и се гордея със свършената работа. И ще останеш непокътната, физически и психически, през следващите сто години или приблизително толкова.
Тя повдигна вежди.
— Сто години?
— Защо не? Светът се променя, еволюира с всяка секунда. Аз вярвам в бъдещето. Ето, ти работиш със съкровищата на миналото и знаеш, че хиляда години са само едно мигване на клепачите. Ние просто гледаме на нещата по различен начин. — Пусна ръцете й. — Ще отида до пилотската кабина и ще кажа на Дардън да прибави информацията за чука на Зелов към всичко останало и да види дали ще успее да научи нещо. Ще бъдеш ли добре?
— Да. — Загледа го как се отдалечава. Щеше да бъде още по-добре, ако той държеше ръцете й. Ужасно бе да се чувства така уязвима и сама, след като винаги е била силна и независима. Но това състояние щеше да премине. Трябваше просто да бъде търпелива и щеше отново да стане себе си.
Но дали беше вярно? Дали някога щеше отново да бъде предишната Емили Хъдсън — онази, която още не бе срещнала Стонтън?
Да, по дяволите, нямаше да позволи на Стонтън да изкриви душата й, както бе направил с чувствата й. Това щеше да бъде победа за него, а тя нямаше да му позволи да триумфира.
Трябваше да се научи да отделя нещата едно от друго, да изолира болката и да използва ума и паметта си като оръжия в битката. Трябваше да е подготвена при следващия си разговор с Гарет. Не биваше отново да се осланя на него.
— Не е в ръцете на ЦРУ — каза Борг. — Фъргъсън току-що направи изявление, че я е изпратил на усамотено място, за да се възстанови.
— Глупости — каза Стонтън. — Опитва се да спаси задника си. Тази кучка няма да позволи на никого да я изпрати където и да е. — Смръщи вежди. — Може би не ЦРУ я отмъкна от мен. Чудех се как така изведнъж успяха да ни намерят, след като седмици наред се лутаха в планината.
— А кой друг?
Той сви рамене.
— Нямам представа. Но все някой трябва да знае. Който и да е нападнал лагера ни, трябва да е получил подробна информация от някого, който живее в тези планини. А ние трябва само да намерим този човек и да му зададем няколко въпроса.
— Може и да не ни посрещнат добре в планините — каза Борг. — Трудно е да се спре мълвата сред онези племена. След онова, което стори на хората на Шафир Али…
— Не знам за какво говориш — повдигна вежди Стонтън. — ЦРУ взривиха колибата. Планинските племена се подкрепят. Никак няма да е трудно да се раздухат пламъците и положението да стане доста неприятно за онези, които са помогнали това да се случи. Необходимо е само някой да посочи с пръст виновника. — Стонтън се усмихна. — Да, само толкова е необходимо.