— Това е различно.
Той срещна погледа й.
— Да, така е. Но ще трябва да уточниш подробностите с Ирана.
Емили стисна ръце в юмруци и го загледа как се отдалечава.
— Всичко ще е наред — каза Ирана тихо. — Сигурно мисли, че така е най-добре. В противен случай нямаше да те доведе при мен. Той не те изоставя.
Емили се обърна към нея.
— Не искам да ме поверяват на ничии грижи. Мога и сама да се грижа за себе си.
— Но понякога е по-добре човек просто да се отпусне и да няма никакви тревоги. Трябва да си преминала през тежко изпитание. — Неочаквана усмивка озари лицето й. — Обещавам, че няма да те глезя и няма да задавам никакви въпроси.
— Глезя? Доста старомодна дума, нали?
— Да. Гарет ми подари цяла библиотека стари книги, когато се опитвах да науча английски. Всичко от Шекспир до Франсес Ходжсън Бърнет. Мислех, че всички използват подобни думи. — Засмя се тихо. — А Гарет никога не ме поправя. Лукав дявол. Отне ми цяла година да изкореня старите думи и фрази. Но някои запазих в речника си, защото ми харесва как звучат.
— Английският ти е много добър. — Истина беше. Ирана говореше с едва доловим акцент.
— Харесвам този език. Едновременно труден и измамен. Обожавам предизвикателствата.
Емили се усмихна.
— Като, например, това да ме захвърлят в скута ти?
— Имах избор. Гарет винаги ми дава избор. — Срещна погледа на Емили. — Избрах теб, Емили. И сега ти трябва да решиш дали ще избереш мен.
— И какво ще направиш, ако не те избера?
— Ще те върна на него. Дължа му много, но и той понякога прави грешки. — Наклони глава. — Това една от тях ли е?
Емили не отговори веднага. Гледаше втренчено другата жена. Ирана не отговаряше на представата, създадена от няколкото думи на Гарет за нея. В нея нямаше нищо спокойно, съзерцателно или монашеско. Тя бе пълна с живот и чувство за хумор. Бе жизнена и силна. Но Емили не можеше дори да си представи, че би нарушила нечие лично пространство.
— Може би не е грешка — каза бавно и се усмихна. — Тъй като обеща да не ме глезиш.
Ирана се засмя.
— Не, вместо това, ще ти позволя да прочетеш книгите ми от Джейн Остин. Този период от време странно успокоява. Някои от правилата на тогавашното общество са безсмислени, но поне са съществували правила. — Хвана Емили за лакътя и я поведе по пътеката. — Ще те посещавам веднъж дневно във вилата, но ти ще трябва да ме поканиш, ако искаш да остана. Няма да се натрапвам. И мисля, че Гарет греши в желанието си да те изолира напълно от света. Ще те накарам да работиш. Била ли си някога медицинска сестра?
— Не.
— Е, в такъв случай, тук има много подове за търкане. Работата ще ти попречи да изпаднеш в меланхолия. Да, работата е полезна за душата.
— Да, така е. — Емили изпита огромно и неочаквано облекчение. — Работя още от шестнайсетгодишна. Не се страхувам от тежка работа.
Ирана изведнъж смръщи вежди.
— Но ти накуцваш. Ще можеш ли да работиш?
— Само драскотина. Искам да работя.
— Добре, тук наистина има много работа. Но мисля, че първо трябва да погледнем раните ти и да ти дадем антибиотици. — Спря и зарея поглед над хоризонта. — Слънцето залязва. На острова няма по-прекрасно време от деня. Златистата светлина е навсякъде…
Сияние се излъчва и от Ирана Повак, помисли си Емили, докато я гледаше. Костите на лицето й бяха добре очертани, устата й бе широка, устните — красиви. Дълбоко поставените й тъмни очи блестяха оживено, а малкото бръчки говореха по-скоро за сила и издръжливост, отколкото за възраст. Ирана я погледна в отговор.
— Гарет е прав да те доведе тук. Този остров може да те излекува, ако му позволиш. — Тръгна отново по пътеката. — Той излекува мен.
Гарет изчака да настъпи третият ден, преди да се обади на Ирана.
— Как е тя?
— Беше неспокойна през първия ден. После, когато разбра, че никой няма да я притиска да прави каквото и да е, се отпусна. Дадох й работа — лъскането на подовете.
— Исках тя да си почива, по дяволите.
— Но тя не искаше. Трябваше насила да я накарам да престане да работи в края на деня. Трудно я убедих да се върне във вилата. Но е достатъчно уморена и заспива веднага. Събужда се със зората и идва в болницата. — Направи пауза. — Но има кошмари, Гарет.
— Щях да се изненадам, ако нямаше.
— Ще ми кажеш ли какво са й сторили?
— Не. Аз самият не знам много. Измъчвали са приятеля й до смърт и тя се чувства виновна. Ще ми каже повече, когато е готова. — Добави: — Или пък на теб. Не заемам първо място в списъка й на хора, на които може да има доверие.