— Грешиш. Мисля, че ти вярва. Двамата очевидно сте изградили връзка помежду си.
Гарет изведнъж си спомни кръвта и смъртта онази нощ в палатката на Шафир Али.
— Не такава, каквато ти би одобрила, Ирана.
— Не одобрявам доста от нещата, които правиш. Нито ги разбирам. Но вярвам, че съществува равновесие във Вселената, и тъй като Бог е създал Вселената, той сигурно одобрява равновесието.
— Църквата не е съгласна с тази философия. Свещениците биха казали, че грехът е грях, Ирана.
— Причината да напусна ордена беше, че бях твърде склонна да приема всичко, което Църквата смяташе за дадено. Това също ме превръща в грешница, Гарет. — Смени темата. — Какво искаш от мен да направя, за да спрат кошмарите й? Мога да й дам приспивателни и така сънят й ще е по-дълбок. Но не искам.
— И аз. — Замисли се. — Не прави нищо. Да видим дали няма сами да си отидат.
— Може би. Ако говори за това.
— Не желае. Не я притискай. Така ще престане да ти вярва.
— Трябва да има причина човек да се довери на някого. Но споделянето лекува душата. — Той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна. — Не се тревожи. Знам, че нямам право да нарушавам личното й пространство. Колко време искаш да я задържа?
— Колкото можеш по-дълго. Но тя едва ли ще ти позволи повече от седмица — две.
— А после отново ще се хвърли в огъня. Бедната жена.
— Ще се грижа за безопасността й.
— Знам. Ти си добър човек, Гарет.
— Само в твоите очи.
— Вярно е. Но съм длъжна да вярвам на преценката си и че добрината ти не е плод на престореност или суета. В противен случай, със сигурност щях да бъда изгубена. Отказала съм се от прекалено много неща заради тази своя вяра. — И добави: — Ще ти кажа, ако има промяна. — И затвори.
Има кошмари.
Някога Ирана също премина през истински кошмар, помисли си Гарет. Не беше предизвикан от насилие като преживяното от Емили, но също толкова мъчителен.
— Как е Емили? — запита Дардън от стола зад Гарет. — Предполагам, че се е настанила удобно, след като не те помоли да я вземеш при себе си вчера.
— Настанила не е точната дума. Ирана каза, че Емили лекува психическата си травма с усилена работа. Но излязла от черупката си, след като се уверила, че Ирана не е заплаха. Щом се възстанови, ще се изправим срещу съвсем нова ситуация.
— Поне ще се възстанови бързо.
— Което няма да ни помогне особено, освен ако не разполагаме с нещо, което Емили е готова да чуе. Някакви новини за Стонтън?
— Още не. В момента чакам информация от връзките си в Интерпол.
— А за чука на Зелов?
— Имаш ли представа колко души с фамилията Зелов има само в Русия? Проверих повечето от тях и съпоставих данните с тези на всички компании за дърводелски сечива и железарски инструменти. Нищо.
— По-вероятно е този Зелов да е контрабандист или престъпник, щом в дръжката на чука има скрит артефакт. Виж какво ще успееш да намериш във файловете на ФСБ.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Нямам никакви връзки, откакто КГБ се превърна във ФСБ. Може да струва скъпо. Някакви ограничения?
— Не.
— И аз така си помислих. — Дардън мълча около секунда. — Не се ли замесваш прекалено дълбоко? Все още можеш да я предадеш на Фъргъсън.
— Това не е възможност. Открий връзката със Зелов.
— Добре. — Дардън стана и тръгна към вратата. — Веднага. Дано по-скоро започнем истинските действия. Ставам неспокоен. Никога не съм разбирал защо ти харесва тук. Този остров е прекалено спокоен за мен.
Да. Гарет разбираше защо Микала е прекалено скучен за Дардън. Но, по някаква причина, Гарет не усещаше никакво неспокойствие, когато беше тук. Чувстваше се у дома си — като че ли тук му бе мястото. Странно, след като не се чувстваше у дома си никъде другаде по света. Дали не бе заради Ирана и болницата? Той нямаше нищо друго общо с нея, освен финансирането й. А Ирана обикновено бе прекалено заета, за да прекара повече от една или две вечери с него, докато бе на острова.
Отиде до прозореца и погледна надолу, към болницата на брега. Тя бе тебеширенобяла на лунната светлина. Зърна и вилата, разположена встрани от основната сграда. Вятърът караше вълните да се къдрят примамливо, преди да се разбият в пясъка.