Мир. Дали Ирана усещаше същото, когато гледаше морето? Вероятно. Беше си заслужила това неземно спокойствие. Надяваше се Емили също да усеща покой в душата си сега.
Господ знаеше, това нямаше да продължи дълго.
Емили изпищя! Седна рязко в леглото. Сърцето й биеше тежко.
Стонтън. Кръв. Агония.
— Всичко е наред. Това е само сън.
Погледът на Емили се стрелна към стола, изправен в ъгъла. Ирана се наведе напред, лицето й се показа из сенките. Включи лампата.
— Не се страхувай. Нямах намерение да се натрапвам. Просто не исках да бъдеш сама, като се събудиш.
— Откога си тук?
— От около час. — Изправи се. — Искаш ли чаша вода?
Емили осъзна, че гърлото й е сухо.
— Да. Но мога и сама да си налея.
— Защо? И бездруго имам нужда да опъна краката си. — Ирана отиде до нощното шкафче, върху което стоеше гарафата, и напълни чаша вода. — Не съм свикнала да стоя неподвижно. Ако не спя, трябва да се движа.
Емили погледна часовника. Беше 2:40 сутринта.
— По това време трябва да спиш. — Взе чашата, подадена й от Ирана. — Нямам нужда от теб.
Ирана сви рамене.
— Може би аз съм имала нужда. Не можех да спя, защото се тревожех за теб. Открила съм, че ако не правя нищо, когато се тревожа за някого, съжалявам. И затова останах при теб. — Седна отново на стола. — Изпий водата. Знам, че искаш да си тръгна. Ще го направя, когато съм сигурна, че си напълно будна. Лесно е да изпаднеш отново в кошмар.
Емили отпи глътка вода.
— Вече съм будна. — Но осъзна, че не иска Ирана да си тръгне толкова скоро. Все още не можеше да се отърве от ужаса, преживян в лагера. — Много си мила с мен, но съм сигурна, че имаш и други пациенти и че те също имат нужда от теб. Не искам да бъда натрапница тук.
— Не си. Работиш, ядеш, спиш. — Направи пауза. — А Сатаната ти изпраща кошмари от време на време, за да вдъхва страх у теб.
— Сатаната? — Да, Стонтън бе олицетворение на Сатаната. — Предполагам, че може и така да се каже. На този свят Сатаната има какви ли не образи. Предполагам, че за теб е естествено да обвиняваш Луцифер. Гарет ми каза, че някога си била монахиня.
— Да.
— И че си подлагала вярата си на съмнение, когато те срещнал.
— Не. Никога не съм се съмнявала в Бог или в желанието си да му служа. — Направи гримаса. — Проблемът бе в това, как трябва да му служа. Непрекъснато се бунтувах, непрекъснато задавах въпроси, винаги бях готова да вярвам, че единствено съзнанието и съвестта ми трябва да диктуват действията ми. Църквата е силна и прекрасна институция. Цели единайсет години се опитвах да служа на Бога по начина, който Църквата смяташе за правилен. — Поклати глава. — Провалих се.
— Гарет каза, че вината е отчасти негова.
— Така ли? Греши и съм му го казвала стотици пъти. — Усмихна се. — Но ако вината го кара да спонсорира болницата ми и ми помага да лекувам болните, не е толкова лошо нещо. Някой ден вината му ще се стопи и ще остане само добротата и щедростта.
— Защо се самообвинява той?
— Запитай него. Каза ми, че признанията не са нещо добро. Макар аз да съм тази, която оголва душата си. — Изправи се.
— Сега ще те оставя да се опиташ да заспиш отново. Макар да не обещавам, че няма да те нагледам пак по-късно.
— Наистина не е необходимо. Но ти благодаря за загрижеността.
— Необходимо е — каза Ирана. — Заради собственото ми спокойствие. Иска ми се да мога да кажа, че такава е Божията воля, но не притежавам необходимата за това арогантност. Подозирам, че сестрите са били прави за суетата и егоизма ми. Винаги съм вярвала, че трябва да се ръководя от инстинктите си. — Отвори вратата и се спря на прага. — Ако натиснеш бутона на нощното шкафче, в стаята ми ще звънне звънец. Ще дойда, ако имаш нужда от мен.
Емили поклати глава. Ирана се усмихна.
— Нека е, както желаеш. Но отсега нататък аз ще сервирам храната ти. С това ще трябва да се примириш. И ще намаля работата ти в болницата до шест часа на ден. Терапията свърши.
— Не!
— Да. Бе все едно да ти давам успокоителни. Време е постепенно да се върнеш в реалния свят.
Реалният свят. Да, напоследък се чувстваше като в сън. Тежка и упорита работа, вечно бе втренчила поглед в плочките, които търкаше. После бе забелязала белите завеси, морския бриз и яркото слънце, което идваше след мрака.
— Но не веднага. — Ирана бе разчела правилно редуващите се на лицето й изражения. — Казах постепенно, Емили. Гарет иска да те задържа възможно най-дълго.