— Не се налага да работиш цяла нощ, Дардън.
— Напротив. Ти искаш сведенията. — И добави, много сериозно: — Задължен съм ти, задето отърва задника ми от Фъргъсън. Знам, не искаш да говоря за това, но няма да го забравя.
Дардън излезе, а Гарет отново загледа през прозореца. Лунната светлина посребряваше пясъка до вилата, в която бе Емили. В предната част светеше лампа. Тя беше будна. Поредният кошмар?
Още ден или два и щеше да е до нея и да й помага да се справи с тях. Един или два дни и щеше да дойде краят на чакането.
Това не бе достатъчно, по дяволите.
Извърна поглед от прозореца и закрачи към вратата.
Поеми си дълбоко дъх, каза си Емили.
Беше обляна в студена пот. Обтри лицето си с мокра хавлия и си напълни чаша вода. Отпи. Стискаше силно чашата, за да спре треперенето на ръката си.
Не биваше да позволява на Стонтън да й причинява това. Мислеше, че става все по-силна с всеки ден. Не бе имала кошмар от три нощи.
Ставаше по-силна. Просто й трябваше време. Трябваше да се държи и да не позволява…
На вратата се почука.
Ирана? Вероятно. Странно как Ирана усещаше, когато имаше нужда от нея.
— Добре съм, Ирана — каза, докато отваряше вратата. — Макар че, как…
Гарет.
— Не изглеждаш добре. — Гарет мръщеше вежди. — Трепериш. Видът ти е такъв, сякаш току-що излизаш от сауната. Ирана е полудяла, щом мисли, че състоянието ти се подобрява.
Тя замръзна.
— По-добре съм. Имах леко неразположение тази вечер, но се справям. Върви си и ме остави сама.
Той не помръдна.
— Знам, че точно така трябва да направя. Въобще не трябваше да идвам.
— Защо дойде, тогава?
— Видях запалената лампа. — Стоеше и я гледаше. — Хайде. Да се разходим по плажа.
— Ще се опитам отново да заспя.
— Свежият въздух ще ти се отрази добре. — Взе от ръката й чашата, която тя продължаваше да стиска, и я остави върху шкафчето до вратата. Изгледа прекалено голямата за нея тениска, с която бе облечена. — Навън не е студено. Няма нужда да се преобличаш.
Тя се поколеба.
— Какво искаш всъщност? Защо си тук?
Той сви рамене.
— Не знам. Може би защото се чувствам странно отговорен за теб. Много ме е яд, че трябваше да отстъпя грижата за теб на Ирана. Може би защото никога не съм бил търпелив и чакането ме напряга до краен предел.
— Какви ги говориш? Ти ме доведе тук.
— Значи съм непоследователен. — Направи крачка назад.
— Ще дойдеш ли?
Тя стоеше и го гледаше. Усещаше неспокойствието му. Той винаги бе така уверен в себе си и сигурен в действията си, че тази промяна я безпокоеше. Но бе по-добре да се бори с комплексите на Гарет, отколкото със спомените си.
— Да. — Не го погледна, а мина покрай него и се озова на плажа. — Успя ли Дардън да открие нещо за Стонтън?
— Още не. Единственото, което знам, са клюките, които Кариф сподели с мен, докато ме водеше към лагера. Чужденец със страшно много пари. — Направи пауза. — Почти неограничени средства. Такова ли е и твоето впечатление?
Няма нищо, което да не мога да направя. Няма човек, когото да не мога да купя.
Дишай дълбоко. Недей да си спомняш нищо друго, освен думите. Не си спомняй какво причини той на Джоел, след като произнесе това.
— Да — отговори колебливо. — Той твърдеше, че никой няма да успее да го залови. Ако имаш достатъчно…
— Стига! — прекъсна я грубо той. Седна на пясъка и я придърпа в прегръдките си. — Почини си. Не мисли за нищо. Исках да чуя само да или не. Не те изведох навън, за да те измъчвам и да имаш още кошмари. Ирана ми каза, че сънуваш ужаси по-често, отколкото признаваш.
— Казала ти е за тях? Да, разбира се. Сигурна съм, че дълго сте говорили за мен.
— Не, не дълго. Ирана ще ти каже всяка дума от разговорите ни, ако я помолиш. Гледа на всичко друго като на предателство.
— Вярвам ти. Тя е изключително честна и искрена. Много я харесвам.
— И аз. Тя е много добра моя приятелка.
— И ти си неин добър приятел. Издръжката на болницата сигурно струва ужасно скъпо.
— На мен ми струва само пари. Тя спаси живота ми. Смятам издръжката на болницата за свой дълг. Макар че едва ли можеш да се издължиш на някого за това, че ти е спасил живота.
— Каза, че е лекувала раните ти от куршум?
Той кимна.
— Намери ме на плажа близо до „Света Сесилия“, болницата, в която работеше по онова време. Искаше да ме заведе вътре, но аз й казах, че така само би подписала смъртната ми присъда. И беше истина. Банаро бе по петите ми и щях да бъда лесна мишена, ако лежах упоен в болничното легло.