— Направи го само защото искаше да ме изнудваш до края на кариерата ми. — Това бе лъжа. Джоел бе грижовен към нея като майка — към детето си. Беше й намерил добър лекар и бе свършил сам работата в Чевнов. Никой не би могъл да й бъде по-добър приятел от Джоел. Щеше да бъде съкрушена и в личен, и в професионален план, ако го загубеше. — Провери стените.
— Добре. Добре. — Той ги освети с лъча на фенерчето си. — Но съм готов да се обзаложа, че Хъмфри Богарт не би си губил времето. Тук няма нищо интересно. Скука.
— А Ингрид Бергман щеше да го свърши за секунда. Тя знае какво е дълг.
Джоел въздъхна и повтори:
— Скука.
— Готов съм — каза Джоел. — Нито едно скривалище. Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Ще се забавя още само няколко минути. — Направи няколко крачки и изгледа стената с присвити очи. — Пречиш ми.
— Ако се забавиш още малко, ще си направя лагерен огън от нещата в камиона. — Започна да духа на ръцете си, за да ги стопли. — Тук сме едва от десет минути, а вече съм измръзнал.
— Още няколко минути — повтори тя разсеяно, докато продължаваше да опипва грубата стена.
Джоел се облегна на стената с поглед, втренчен в нея. Помисли си, че тя дори не усеща студа. Щом вниманието на Емили веднъж бе погълнато от нещо, тя не забелязваше нищо друго. Точно по тази причина й се възхищаваха военните и дипломатите в тази част на света. Тя притежаваше блестящ ум, бе посветена на работата си и можеше да й се има доверие. Бе едва на трийсет, но работеше за ООН още откакто бе получила научната си степен. В началото работеше под ръководството на професор Кордуейн от Оксфорд, но бе поела работата в свои ръце след напускането му преди осемнайсет месеца.
Което означаваше още власт за нея. Той за нищо на света не би пожелал работата й. Нямаше нищо против да бъде част от екипа й, но обичаше личния си живот, а Емили просто нямаше такъв. Всеки път, когато колебливо започваше връзка, я изпращаха в друга част на света.
Защо не се бе опитал да я вкара в леглото си? Работеха в такава близост, че лесно биха могли да станат интимни. Бог му бе свидетел, тя беше привлекателна. Може би не в обикновения смисъл на думата. Бе висока и слаба, но притежаваше грация и сила, които бяха сексапилни. Кафявите й очи бяха широко разположени и леко наклонени, което й придаваше екзотичен вид. Обикновено не използваше много грим, но кожата й бе нежна като на бебе и чиста, а късата й пясъчноруса коса бе винаги блестяща.
Защо, тогава, никога не й бе предложил?
Защото бе доловил уязвимостта, която се криеше под силата й. Независимо че всеки ден се срещаше с грозния облик на света, тя бе мечтателка. А мечтателите бяха лесно раними. Тя искаше да вярва в един по-добър свят, притежаващ цялата красота на миналото, като пренебрегваше факта, че миналото бе също така изпълнено с насилие като настоящето.
Не, не го пренебрегваше. Но отказваше да мисли за това. Може би по тази причина той я харесваше толкова много. Тя искаше светът да е добър и правеше нещо по въпроса. Беше права, той копнееше единствено за приключенията, за вълненията и приятелството, което Емили му даваше.
А понякога, когато си вземеше отпуска, той се въргаляше в сеното с Маги Неговиц, която беше сладка и сексапилна. И не толкова уязвима.
— Нищо. — Емили направи крачка назад. — Всъщност не очаквах нещо.
— Можеш ли тогава да ми кажеш защо остави топките ми да измръзнат тук?
Усмивката озари лицето й.
— Защото можеше и да открием нещо. — Тръгна към стълбите. — Най-вълшебните думи, в който и да е език.
Последва я.
— Не, най-вълшебните думи са топлина, храна и секс. — Вдигна яката си, когато излязоха навън. — Бррр! — Погледът му се стрелна към планината. — Бързо приближава. Погледни облаците.
— Да тръгваме. — Тя скочи на седалката в камиона. — Със скоростта, с която шофираш, ще сме извън района, преди бурята да ни връхлети. А и военният ескорт ще ни е срещнал доста преди това. Всичко ще е наред.
— Да. — Той не помръдна, бе приковал поглед в сиво-черните облаци. Усещаше студени тръпки, които нямаха нищо общо с температурата. Гърдите му се стягаха от неочаквано връхлетяла паника. Като че ли облаците бяха живи и ги дебнеха.
Глупаво.
— Разбира се. — Най-после откъсна поглед от приближаващата буря. — Всичко ще е наред.
— Идват. — Борг легна на земята до Стонтън зад хълма, откъм шосето. — Само още няколко минути. — Вдигна карабината си. — Да стрелям ли в гумите им, за да ги накарам да спрат?