— Не, те и бездруго ще спрат. — Стонтън вдигна бинокъла си. — Имат причина. Не искаме да повредим артефактите, които превозват. — Фокусира бинокъла върху приближаващия камион. — Да, на предната седалка е тя. Емили Хъдсън. Усмихва се и разговаря с мъжа до себе си. Какво е неговото име? Леви. Двамата нямат сексуална връзка, но са приятели отдавна. Отношението й към него ме кара да вярвам, че докладите са точни.
— Скоро ще го видят — каза Борг. — Трябва да сме готови.
— Готов съм — отговори Стонтън. — Винаги съм готов. — Остави бинокъла. — Престани да се тревожиш, Борг.
— Не можем повече да задържаме ескорта. Ще се стоварят отгоре ни след трийсет минути.
— Трийсет минути могат да бъдат и много време. Всичко ще бъде наред.
— Разбира се. — Борг стисна по-силно карабината. Във вените на Стонтън не течеше кръв, а леденостудена вода. Бе винаги спокоен и сигурен. — Мислиш ли, че онова, което ни интересува, е в камиона?
— Надявам се. — Усмихна се. — За нея ще е много по-лесно, ако е там.
— За Бога, няма ли да изключиш Брус Спрингстийн? — запита Джоел. — Слушаш го непрекъснато. Имам нужда да си почина от него.
— Никога не си доволен. — Започна да търси из мобилния си телефон. — Мислех, че ще оцениш разликата между него и „Казабланка“. „Роден в Америка“ определено е далеч от сантименталността.
— Той има и сантиментални песни. „Танцувай в мрака“ е малко… Какво, по дяволите?! — Натисна рязко спирачките. — Това е камионът на Ал!
Емили ококори очи от ужас.
— Мили Боже!
Камионът беше прекатурен и артефактите бяха разпилени по покритото с чакъл шосе и в канавките.
— Не виждам нито Ал, нито Дон. — Джоел отвори вратата.
— Къде са, по дяволите?
— Не! — Емили го сграбчи за ръката. — Не слизай от камиона. Да се измъкнем оттук.
— Няма начин. Трябва да открия…
— Знаеш как трябва да постъпим, когато попаднем в необичайна ситуация. Ще се върнем, щом се срещнем с ескорта. Възможно е това да е капан.
— Но може и да са проклетите бандити или талибани. Ако хората ни са ранени, могат да умрат от загуба на кръв, преди да стигнем до тях. — Взе пистолета си от жабката и скочи на земята. — Остани тук. Аз ще огледам. — Закрачи към преобърнатия камион. — Извикай помощ.
Щом бе решил да провери, тя нямаше да го остави сам. Грабна „Глок“-а си и също скочи на земята.
— Внимавай, по дяволите! Недей да… — Спря рязко, като видя кръвта.
Тънка червена струйка се процеждаше от ремаркето на камиона.
Тя забрави, че трябва да внимават. Заобиколи камиона още преди Джоел да е успял да реагира.
— Господи! — прошепна.
Ал лежеше, сгърчен, до канавката. Главата му бе почти откъсната от трупа от серия куршуми. Половината тяло на Дон бе под камиона — изглеждаше така, сякаш се е опитал да избяга. Не беше успял. Гърдите му бяха надупчени от куршуми.
— Касапи! — каза Джоел с пресипнал глас. — Не са имали никакъв шанс.
Емили откъсна поглед от телата. Телата. Толкова безлична дума. Това тук бяха нейни приятели.
— Не можем да направим нищо за тях. Трябва да изчезваме оттук.
Той не помръдна.
— Кучи синове!
Емили го сграбчи за ръката.
— Трябва да тръгваме. Сега. Може още да са…
— И са. — Тя се обърна рязко и видя висок мъж с руса коса да крачи към нея. Носеше, някак небрежно и отпуснато, автомата си АК-47. — Не вдигайте оръжието си. Моето може да ви среже на две, преди някой от вас да е натиснал спусъка.
— Ти ли ги уби? — Тя го гледаше с объркване и ужас. — Защо? Ако си искал нещо от камиона, щяха да ти го дадат. От нас не се изисква да се борим, за да защитим артефактите.
— Но, любима, имах нужда от развлечение. — Вдигна високо русите си вежди. — Как иначе можех да бъда сигурен, че съм привлякъл вниманието ти?
Говореше спокойно, небрежно дори, със слаб австралийски акцент. Но за разлика от гласа му, думите му бяха вледеняващи.
— Оставете оръжията си на земята. Много бавно.
Емили се поколеба.
— Подчини се, Джоел. — Тя остави оръжието си първа.
Джоел не помръдна за секунда, след това неохотно се подчини.
— Много умно. — Австралиецът поднесе пръсти към устата си и свирна пронизително. — Време е да проверим товара ви. Стойте неподвижно и може би ще живеете още малко.
— Копеле! — възкликна Джоел. — Убил си ги съвсем хладнокръвно.