— Разбира се. Винаги е по-добре да запазиш спокойствие, когато става въпрос за насилие. — Погледна шестимата мъже, които тъкмо слизаха по хълма. — По-бързо, Борг. Искам да знам в следващите пет минути. — Обърна се отново към Джоел. — Ако беше малко по-спокоен, можеше и да те изгубим. Видях, че дамата се опитваше да те накара да останеш в камиона. Ако бяхте по-малко емоционално ангажирани, щяхте…
— Вината не бе негова — прекъсна го Емили. — Аз вероятно бих направила същото.
— Защитаваш го дори при тези обстоятелства? Сигурно сте много добри приятели. Не мога да ти кажа колко щастлив ме прави това.
Емили гледаше как хората му изхвърлят, без ни най-малко да ги е грижа, артефактите от камиона. Трепна, когато една ваза се счупи.
— Кажи ми какво търсиш. Няма нужда да чупиш всичко.
— Колко предано си вършиш работата. Пазиш, защитаваш…
— Точно така. — Трябваше да измисли как да се измъкнат. Ситуацията бе прекалено опасна и нямаше право на грешки. — Нека запазя поне останалите артефакти. Кажи ми какво искаш.
— Ще го направя, ако не намерим онова, което търсим. — Извика: — Борг?
— Не е тук, Стонтън. — Нисък, широкоплещест мъж с оредяваща кафява коса скочи на земята и направи знак и на другите мъже да напуснат камиона. — Помислих, че може да е във вазата, но не беше и там.
— Вижте, нямаше нищо ценно в музея — каза Емили. — Ако някой ви е казал обратното, излъгал ви е.
— Казаха ми, че има нещо изключително ценно, а моите източници са надеждни. — Поклати глава. — Което означава, че ти лъжеш.
— Нямам причина да лъжа. Казах ти, заповедите ни гласят да изоставим артефактите, ако нещо заплашва хората. Какво търсиш?
Той наклони глава и започна да изучава изражението й.
— Чукът на Зелов.
— Какво?
— Може би името не ти подсказва нищо. Но съм сигурен, че ще разпознаеш съкровището, скрито в дръжката. Ти си експерт по руски артефакти.
— Не знаем за какво говориш — намеси се Джоел. — В музея нямаше инструменти. И със сигурност такива с кухи дръжки.
— Въобще ли нямаше инструменти?
— Имаше. Градински, в мазето. Явно са ги използвали — каза Емили. — Отиди да ги провериш.
— Ще го направя — каза Стонтън. — Много ми помогна. Впечатлен съм.
— Тогава остави Джоел да си тръгне. Няма нужда да държиш и двама ни за заложници.
Джоел изруга.
— Няма начин.
— Идеята не му се нрави — каза Стонтън. — Нито пък на мен. — Усмихна се. — Но ми харесва идеята да се измъкнем оттук. Времето ни изтича. — Извърна се. — Ще повикам хеликоптера. Доведи ги.
Борг се приближаваше към тях. Емили се напрегна. Подписваше смъртната си присъда, ако отидеше, където и да е с тези убийци. Нямаше избор. Трябваше да предприеме нещо. Хвърли се на земята и посегна към оръжието.
— О, не, кучко! — Борг се обърна рязко и я удари с карабината си в слепоочието.
Мрак.
— Събуди се. Ставам нетърпелив.
Емили се опита да отвори очи, но болката беше прекалено силна.
— Събуди се! — Някой я подхвана под мишниците и я облегна на стената.
Отвори очи.
— Така е по-добре. — Пред нея стоеше Стонтън. — Реших, че се преструваш на припаднала. Изгубихме доста време, така че е по-добре да се залавяме за работа. Работодателят ми иска отговори и никак не е доволен от мен.
Австралийски акцент, заплашителни думи.
Мъртвите тела на Дон и Ал до камиона.
Споменът я върна в съзнание. Погледът й се спря на лицето на Стонтън.
— Ти си ги убил.
— Вече говорихме по този въпрос. Започваш да ме отегчаваш. — Поклати глава. — И… Изгубих достатъчно време, защото си толкова глупава да се опиташ да си върнеш оръжието. Мразя да чакам.
Тя се огледа. Стори й се, че се намира в колиба.
— Къде съм?
— В планината. Всъщност доста близо до лагера на моите добри приятели, които някога плячкосваха и плашеха хората в района.
— Бандитите.
— Да. Макар че Шафир Али се смята за земевладелец. За нещастие, правителството не е съгласно с него. Методите му са прекалено варварски според тях.
— В такъв случай, мога да разбера защо го смяташ за приятел. Защо не накара него и хората му да ограбят камиона ни?
— Не можех да им се доверя. Те свършиха своята работа.
— Убийствата?
— Не, това бях аз, но, разбира се, трябва да отдам дължимото и на приятелите си.