— Или пък да ги обвиниш. Не мислиш, че ООН ще стоят със скръстени ръце, нали?
— Не, но тази страна е варварска в още много отношения. Цивилизованият свят невинаги знае как да се справи с варварите, а ООН са толкова цивилизовани, че ми се повдига от тях. Тук от векове има бандити, които рушат и убиват. И справедливостта застига много малко от тях, защото познават планината като пръстите си. — Усмихна се. — Не искам да те разочаровам, но никой няма да дойде и да те спаси.
— Ти ще си разочарованият. Хора от Западния свят не могат да изчезнат просто така, безследно.
— Ще рискувам.
— Защо? Лудост е, че… — Млъкна, завладяна от страх. — Къде е Джоел? Какво си направил с него?
— Още нищо. В съседната колиба е. Реших, че така е по-удобно.
— По-удобно за какво?
— Да убедя теб. — Клекна до нея и я стисна силно за гърлото. — И него.
— Не ме докосвай. — Навлажни устни. — Казах ти, че нямам онова, което търсиш. Надникна ли в мазето на музея?
— Да, претърсихме го веднага. Сред инструментите, а те всички бяха руско производство, нямаше чук. — Ръката му се сключи още по-силно около гърлото й. — Липса, която бие на очи, не мислиш ли?
— Реших, че са градински инструменти. Изглеждаха използвани. Нямаше нищо ценно в музея. Сигурно грешиш.
— Възможно е. Но работодателят ми смята, че чукът е бил там преди твоето пристигане. Каза, че е абсолютно сигурен в това. Което ме задължава и аз да съм абсолютно сигурен. Каза да проверя всяка възможност… щателно.
— Ние не знаем нищо за никакъв чук.
— Ще трябва да ме убедиш. — Приближи се още повече до нея, сините му очи блестяха. — А е много трудно да бъда убеден.
— Използвай детектор на лъжата. Дай ми наркотика на истината.
— Има начини да бъдат излъгани. Аз съм старомоден. Вярвам, че традиционните методи са най-добри. — Гласът му беше тих. — Да ти кажа ли какво ще направя? Ще взема приятеля ти Джоел Леви и ще му причиня такава болка, каквато не можеш да си представиш. Когато решиш, че е понесъл достатъчно, кажи ми онова, което ме интересува.
Паника.
— Какви големи очи имаш — каза Стонтън. — Уплашена си. Да имаш властта да сложиш край на чужда болка, е ужасна отговорност, нали? Кажи ми сега каквото искам да знам и кошмарът няма дори да започне.
— Защо Джоел? — запита тя с дрезгав глас. — Защо не аз?
— И твоят ред ще дойде. Но мисля, че така ще има много по-силен ефект. Освен това, отдавна съм открил, че измъчването на жени има и странични ефекти. По някаква причина, то се смята за отвратително и настройва всички против теб. Изглежда несправедливо, нали? Сексистко. Ако успееш да се освободиш, ще бъда преследван безмилостно. Не, ще ми кажеш къде е, след като няколко дни убеждавам Леви.
— Не мога да ти кажа — извика тя, агонизираща от мъка. — Не знам нищо.
— Почти ти повярвах. Но трябва да съм сигурен. — Изправи се. — Сега ще отида в колибата на Леви. Борг ме чака. Не се опитвай да избягаш. Отвън има охрана, а лагерът на моите приятели бандитите е съвсем наблизо. — Извади мачете от калъфа, препасан през кръста му. — Мисля да започна с пръстите му. Ще чуеш писъците му.
— Не го прави. Няма никакъв смисъл в това. Той не знае нищо. Аз също. Моля те.
— Молиш ме?
— Да — каза тя несигурно. — Не го наранявай.
Той я гледаше втренчено.
— Чувствата ти са така силни. Усещанията също. Каква наслада ще ми достави да те пречупя. Молбите винаги са удовлетворителни, но понякога не са достатъчни. — Тръгна към вратата. — Ако ще проявяваш твърдоглавие, играта скоро ще загрубее. И тогава ще те накарам да гледаш.
— Но ние нищо не знаем!
Мили Боже! Паниката я заля. Беше истински кошмар. Как можеше да го спре? Как би могла да го убеди? Защо копелето не искаше да й повярва? Може би блъфираше. Може би просто искаше да я изплаши.
И тогава чу първия вик.
Глава 2
Две седмици по-късно
Кабул, Афганистан
— Директорът отново се обади — каза Ралф Мур, когато Тед Фъргъсън влезе в хотелската стая. — Искаше да знае защо не може да се свърже с теб на мобилния ти телефон. Казах му, че вероятно има сателитни смущения.
— Добре — отговори Фъргъсън. — Не че той ще повярва, де.
— Трябваше да приемеш обаждането му.
— И какво щях да му кажа? Че все още не можем да намерим Емили Хъдсън и Джоел Леви? Казах му го вчера, а и предния ден. Как, по дяволите, може да очаква ЦРУ да ги открие, след като военните и ООН не могат? Дори да знаехме къде са, нямаше да можем да ги хванем заради проклетите бури. — Смръщи вежди. — Ще извадя късмет, ако имам работа, когато това приключи.