— Да се наслаждавам? — повтори тя, като че ли не вярваше на ушите си. — Та ти изгори очите му, копеле!
— Помниш значи?
— Разбира се, че помня.
— Нищо друго?
Тя го гледаше объркана.
— Какво?
— Забелязах, че паметта ти блокира определени моменти. Както например един вчера.
— Ти, кучи сине!
— Ето, вече показваш дух. Изяж храната си. Искам да си добре и силна, когато отново те заведа в колибата на Леви. — Изправи се. — Двайсет минути, Емили.
Тя затвори очи. Отчаяно й се искаше да заплаче. Но той беше прав; сълзите вече не искаха да дойдат. Бе плакала прекалено много, удавена в ужас, безпомощност и вина.
Но не бе приключило. Стонтън винаги държеше на думата си. Щеше да намери начин да я накаже, като измъчва онова, което бе останало от Джоел Леви.
Седна и започна да се храни.
— Хубаво местенце — каза Фъргъсън и огледа просторната дневна, чиято западна стена бе заета изцяло от високи прозорци с изглед към морето. — Но не така огромно и разкошно, каквото мислех, че ще избереш, като се има предвид сегашното ти богатство.
— Имаш предвид доходите ми, които не одобряваш особено, нали? — усмихна се Гарет. — Много си тактичен. Забавно е. Искаш ли питие?
— Не. — Фъргъсън изпита леко раздразнение, докато гледаше как Гарет си налива уиски. Това не бе потящият се и освирепял мъж, когото помнеше от последната им среща. Копелето бе така дяволски уверено и у дома си в тази къща, която вероятно струваше колкото Фъргъсън щеше да получи за цял живот. Завиждаше ли? Защо не? Гарет имаше всичко. Беше облечен семпло — дънки и бял плетен пуловер, но ги носеше с небрежна елегантност. Беше в края на трийсетте, висок и мускулест и се движеше с пъргавината, която Фъргъсън добре помнеше. Тъмнокестенявата му коса бе ниско подстригана, а тъмните му очи доминираха на лицето, което привличаше вниманието. И, по дяволите, той бе по-опасен от всеки мъж на света. Понякога плашеше дори Фъргъсън.
— Компанията можеше да ти попречи да се установиш тук, нали знаеш. Трябваше само да подшушнем няколко думи в подходящите уши. Престъпниците не са добре дошли в Англия. А ти все пак си контрабандист и наемен убиец.
— Така ли? — Поклати глава. — Аз съм в пенсия, Фъргъсън. И ако се опитваш да ме изнудваш, като ме заплашваш с правителството на Нейно величество, откажи се. Пет пари не давам.
Казваше истината.
— Не те заплашвам.
Гарет се усмихна.
— Не и ако няма да извлечеш полза чрез заплахи. Не се справяш добре, Фъргъсън. Ставам нетърпелив. Давай направо на въпроса.
Фъргъсън извади папка от дипломатическото си куфарче.
— Емили Хъдсън, Джоел Леви. Отвлечени преди две седмици от бандити в Хинду Куш. Трябва да си ги върнем.
— И?
— Имам нужда от помощ.
— Да, така е. Ще имаш късмет, ако са още живи.
— Дяволите да те вземат, направихме всичко, което можахме… — Замълча. — Ти познаваш района, имаш и връзки. Питах се дали няма да успеем да те убедим да използваш тези връзки, за да получиш информация за бандитите.
— Така е по-добре. На въпроса и почти учтиво. — Гарет отпи от уискито си. — Не са били отвлечени от бандити.
Фъргъсън замръзна.
— Какво?
— По някое време в акцията са взели участие и бандити, но са били отвлечени от чужденци.
— Убийствата са извършени с АК-47 руско производство, каквото използват бандитите в района. Отпечатъците от стъпки до камиона са от ботуши, каквито използват в едно село в планината.
— Отвличане на вниманието.
— Кой, тогава?
Гарет поклати глава.
— Не са бандити. Не са и талибани. Нито Ал Кайда. Никой от Средния изток. Може би са англичани, ирландци или европейци… Не знам.
— Тогава кой знае, по дяволите?
Гарет сви рамене.
— Казах ви всичко, което успях да открия. Мога да продължа опитите си да намеря повече информация, но ще отнеме време. А вие нямате такова.
— Но щеше да разбереш повече, ако беше на мястото?
— Може би. — Беше свел замислен поглед към питието си. — Вероятно да.
На Фъргъсън му се искаше да удуши копелето.
— Можеш ли да ги откриеш?
— Да, така мисля.
— Тогава отиди и ни ги доведи! — процеди Фъргъсън през стиснати зъби.
Гарет се облегна назад.
— Заповядваш ли ми?
— Изглежда, че свалихме ръкавиците. — Гарет бе присвил очи и не сваляше поглед от лицето на Фъргъсън. — Нямаше да промениш държанието си, ако не беше решил, че си спечелил. Не можеш да ме изнудваш, не можеш и да ме подкупиш. Вече не можеш да се добереш до мен. Какво ти остава?