— И какво имате предвид, като казвате това? — Докторът се извърна светкавично към него. — Нерви! Хората изричат тази дума и след това се изсмиват точно както вие сторихте. „На еди-кой си нищо му няма — казват те. — Просто нерви.“ Но боже мой, човече, та точно в това е ядрото на нещата! Вие можете да се заемете с една чисто телесна болка и да я излекувате. Но до ден днешен ние познаваме съвсем малко неясните причини, породили сто и една форми на нервните болести, почти колкото по времето на е, да речем, царуването на кралица Елизабет!
— Какво говорите? — заяви каноникът Парфит, малко озадачен от тази атака. — Нима е така?
— И забележете, казано твърде меко — продължи доктор Камбъл Кларк, — едно време считахме човека за обикновено животно по тяло и по душа, с наблягане на първото.
— Тяло, душа и дух — поправи го смирено свещеникът.
— Дух? — докторът се усмихна неопределено. — Какво имате предвид вие, свещениците, под дух? Никога не сте били съвсем ясни по този въпрос, нали? Векове наред сте избягвали точната дефиниция.
Каноникът прочисти гърлото си, за да се подготви за реч, но за негово съжаление не му беше дадена възможност. Докторът продължи.
— А нима сме сигурни дали думата е точно дух, да не би да искаме да кажем духове?
— Духове? — попита сър Джордж, вдигнал въпросително вежди.
— Да — Камбъл Кларк извърна поглед към него. Той се наведе напред и потупа леко другия по гърдите. — Толкова ли сте сигурен — каза той напълно сериозно, че има само един обитател на тази структура, — защото както знаете, точно за това говорим — тази желана територия, която трябва да се насели — за седем, двайсет и една, четирийсет и една, седемдесет и една — независимо колко! — години? И накрая наемателят си изнася вещите — една по една — и съвсем излиза от къщата, и къщата се срутва, маса от развалини. Вие сте господарят на този дом, признаваме това, но не съзнавате ли понякога присъствието и на други — на слуги по пантофи, едва забележими, освен когато свършат нещо, което дори може и да не съзнавате? Или настроения-приятели, които ви обземат и в даден момент ви правят „различен човек“, както се казва? Съвсем справедливо вие сте кралят на замъка, но бъдете сигурни, че „мръсният престъпник“ също е там.
— Скъпи ми Кларк — провлечено подхвана адвокатът. — Вие ме карате да изпитвам определено неудобство. Наистина ли моят мозък е бойно поле на конфликтни личности? Това ли е последната дума на науката?
Сега беше ред на доктора да свие рамене.
— Вашето тяло е точно това — каза суховато той. Щом тялото е, защо не и мозъкът?
— Много интересно — намеси се каноникът Парфит. А! Прекрасна наука, прекрасна наука.
А в себе си мислеше следното: „От тази идея мога да направя забележителна проповед.“
Но доктор Камбъл Кларк се беше облегнал отново назад, вълнението му — попреминало.
— Фактически — отбеляза той с характерния сух професионален тон — именно един такъв случай на раздвоена личност ме води тази вечер в Нюкасъл. Много интересен случай. Разбира се, един нервно болен. Но с доказана диагноза.
— Раздвоена личност — каза замислено сър Джордж. — Предполагам, не е толкова рядко. Наблюдава ли се и загуба на паметта? Оня ден изникна подобен момент в едно дело в съда.
Доктор Кларк кимна.
— Това беше класически случай, естествено — каза той. — Този на Фелиси Бо. Сигурно сте го чували?
— Разбира се — заяви каноникът Парфит. — Спомням си, че пишеше във вестниците за него, но беше доста отдавна — най-малко преди седем години.
Доктор Камбъл Кларк кимна.
— Това момиче стана една от най-популярните личности във Франция. От целия свят идваха учени да я видят. Тя представляваше четири различни лица — ни повече, ни по-малко. Наречени бяха Фелиси 1, Фелиси 2, Фелиси 3 и т.н.
— Не се ли забелязваше умишлено мошеничество? — попита сър Джордж, който вече бе нащрек.
— Лицата на Фелиси 3 и Фелиси 4 бяха до известна степен под съмнение — призна докторът. — Но основните факти остават. Фелиси Бо беше селско момиче от Бретан. Беше третото дете в семейство с пет деца, дъщеря на баща пияница и душевно нестабилна майка. При едно от пиянствата си бащата удушава майката и ако си спомням правилно, бива осъден на доживотна каторга. По това време Фелиси била петгодишна. Състрадателни люде се заинтересували от децата и Фелиси била възпитана и образована от една неомъжена англичанка, която притежавала дом за изоставени деца. Тя обаче успяла да опознае Фелиси съвсем малко. Описва момичето като ненормално, мудно и глуповато, научено да чете и пише с огромни трудности, несръчно и в ръцете. Тази дама, госпожица Слейтър, направила опит да подготви детето за домашна прислужница и наистина намерила няколко семейства, където момичето да отиде, след като навърши съответната възраст. Но то никъде не се задържало задълго поради своята глупост и непреодолим мързел.