Точно в този момент човекът в ъгъла се разсмя.
Останалите трима подскочиха като от внезапен изстрел. Бяха забравили напълно съществуването на четвъртия. И докато се взираха към мястото, където седеше, все така сгушен в балтона си, той отново се изсмя.
— Налага се да ме извините, господа — каза той на съвършен английски, в който независимо от всичко се долавяше чужд привкус.
Той седна по-изправен, откривайки бледото си лице с малки гарвановочерни мустачки.
— Да, ще се наложи да ме извините — каза той с ироничен поклон. — Но кажете! Нима науката винаги казва последната дума?
— Знаете ли нещо около случая, за който говорим? — попита вежливо докторът.
— За случая? Не. Но аз познавах нея.
— Фелиси Бо?
— Да. А също и Анет Равел. Както разбирам, вие не сте чували за Анет Равел? И все пак историята на едната е история и на другата. Повярвайте ми, вие няма да разберете нищо за Фелиси Бо, ако не научите биографията на Анет Равел.
Той извади часовник и го погледна.
— Точно половин час преди следващата гара. Имам време да ви я разкажа — ако искате да я чуете, естествено.
— Моля, разкажете я — каза тихо докторът.
— С удоволствие — намеси се каноникът. — С удоволствие.
А сър Джордж Дюран се намести така, че да му е най-удобно да слуша.
— Името ми, господа — започна непознатият им спътник, — е Раул Льотардо. Току-що разговаряхте за една английска дама, госпожица Слейтър, която се занимавала с благотворителна дейност. Аз съм роден именно в онова рибовъдно селце в Бретан и когато родителите ми загинаха при една железопътна катастрофа, същата госпожица Слейтър се притече на помощ и ме спаси от едно подобно на вашите английски сиропиталища. Под нейни грижи се намираха около двайсетина деца, момичета и момчета. Сред тези деца бяха Фелиси Бо и Анет Равел. Ако сега не съумея да ви запозная с личността на Анет, господа, вие няма да проумеете нищо. Тя беше дете от жена, за която се казва „fille de joie“, починала от туберкулоза, след като любовникът и я изоставил. Майката била танцьорка и Анет също проявяваше желание да танцува. Когато я видях за първи път, беше на единайсет години, мъничка скаридка с очи, които хем се подиграваха, хем обещаваха — миниатюрно създание, изтъкано от плам и живот. И неочаквано да, съвсем неочаквано — тя ме превърна в свой роб. През цялото време повтаряше „Раул, направи това“, „Раул, направи онова“. А аз — аз се подчинявах. Стигнах дотам, че я боготворях, и тя го знаеше.
Често се спускахме тримата до брега на близката река — защото и Фелиси идваше с нас. Там Анет си събуваше обувките и чорапите и започваше да танцува на пясъка. И най-после, когато се отпускаше без дъх на земята, ни разказваше какво смята да направи и как ще стане това.
„Да знаете, че аз ще стана прочута. Да, абсолютно прочута. Ще имам стотици хиляди копринени чорапи от най-тънка коприна. И ще живея в изискан апартамент. Всичките ми любовници ще бъдат млади и красиви, а също и богати. А когато танцувам, цял Париж ще се стича да ме гледа. Всички ще крещят, ще викат, направо ще се дерат и ще подлудяват от моя танц. А през зимата няма да танцувам. Ще отивам на юг, на слънце. Там има вили с портокалови дръвчета. И аз ще имам вила. Ще си лежа на слънцето върху копринени възглавници и ще ям портокали. А теб, Раул, никога няма да те забравя, колкото и прочута, богата и известна да стана. Ще ти помагам и ще те издигна в кариерата ти. А Фелиси ще ми бъде домашна прислужница — не, ръцете й са прекалено несръчни. Я ги виж какви са — големи и груби.“
При тия думи Фелиси се сърдеше. Но Анет продължаваше да я дразни.
„Я каква дамичка ми е тази Фелиси — елегантна, изтънчена. Същинска принцеса в инкогнито — ха-ха.“
„Пък баща ми и майка ми бяха женени, а това е повече, отколкото са твоите“ — изръмжаваше Фелиси злобно.
„Да, ама баща ти е убил майка ти. Много хубаво да си дъщеря на убиец.“
„А пък баща ти е оставил майка ти да изгние“ — отвръщаше Фелиси.
„Ах, да! — Анет се замисляше. Човек трябва да е силен и способен. Само това — силен и способен.“
„Пък аз съм силна като кон“ — хвалеше се Фелиси. Такава си беше наистина. Два пъти по-силна от което и да е момиче в сиропиталището. И никога не боледуваше.
Но беше глупава, разбирате ли, глупава като някое брутално животно. Често съм се чудил защо преследва Анет навсякъде. Сякаш нещо я омайваше. Понякога си мисля, че тя истински ненавиждаше Анет и Анет действително не беше никак внимателна с нея. Присмиваше се на непохватността и глупостта й, подиграваше и се пред другите. Виждал съм Фелиси да побелява от ярост. Понякога си мислех, че ще сплете пръсти около врата на Анет и ще я удуши. Тя не беше толкова остроумна, че да отговаря на закачките на Анет, но с времето се научи да й отвръща нещо, което винаги попадаше в целта. Ставаше дума за нейното здраве и сила. Беше научила (което и аз самият винаги съм знаел), че Анет й завижда за силната физика, и инстинктивно се целеше в слабото място в бронята на своя враг.