Един ден Анет дойде сияеща при мен.
„Раул — каза тя. — Днес ще се посмеем с оная глупачка Фелиси. Ще умрем от смях.“
„Какво си решила да правиш?“
„Ела зад барачката и ще ти кажа.“
Изглежда, Анет беше намерила някаква книга. Не я разбираше напълно и повечето неща наистина си измисляше. Беше някаква посредствена книга за хипнозата.
„Тук казват: някакъв ярък предмет. Месинговата топка на леглото ми, тя се отвъртва. Снощи накарах Фелиси да се взре в нея. — Гледай я, без да мигаш — казах и аз. — Няма да сваляш поглед от нея. — И тогава топката започна да се отвъртва. Раул, изплаших се. Очите й бяха много особени, много особени. — Фелиси, ще правиш винаги, каквото ти казвам — рекох аз. — Ще правя винаги, каквото ми казваш, Анет — отвърна тя. И тогава аз казах: — Утре ще занесеш една лоена свещ в двора и в дванайсет часа ще започнеш да я ядеш. И ако някой те попита, ще му кажеш, че това е най-хубавата питка, която си яла през живота си. О, Раул, помисли си само!“
„Но тя никога няма да направи това“ — възразих аз.
„В книгата се казва така. Не вярвам кой знае колко, но, ох! Раул, ако в книгата е написана цялата истина, ще се позабавляваме чудесно!“
Аз също реших, че идеята й е много забавна. Предупредихме приятелите си и в дванайсет се събрахме на двора. Същата минута Фелиси излезе с парче свещ в ръка. И ще ми повярвате ли, господа, че тя започна най-тържествено да я гризе? Обзе ни същинска истерия! От време на време някое от децата отиваше при нея и й казваше сериозно: „Вкусно ли е това, което ядеш, а, Фелиси?“ А тя отвръщаше: „Ами да, това е най-вкусната galette, която съм яла през живота си.“ А ние прихвахме в смях. Накрая започнахме да се смеем толкова необуздано, че врявата като че ли разбуди Фелиси и тя осъзна какво прави. Запремига озадачено, погледна свещта, после нас. Прокара ръка по челото си. „Но какво правя тука?“ — промълви тя. „Ядеш свещ“ — разкрещяхме се ние. „Аз те накарах. Лично аз те накарах“ — извика Анет, като танцуваше наоколо.
„Значи ти си ме направила за смях? Май си спомням нещо. Ах! Ще те убия!“
Говореше много тихо, но Анет изведнъж се спусна да се скрие зад мен.
„Спаси ме, Раул! Страх ме е от Фелиси. Аз само се пошегувах, Фелиси. Само се пошегувах.“
„Не ми харесват такива шеги — отвърна Фелиси. Разбираш ли? Мразя те. Всички ви мразя.“ Ненадейно тя избухна в плач и побягна. Според мен Анет се изплаши от резултата на своя експеримент и не направи опит да го повтори. Но от този ден нататък влиянието й върху Фелиси сякаш се засили.
Сега ми се струва, че Фелиси винаги я беше мразила, но кой знае защо, не можеше да стои настрани от нея. Като кученце следваше Анет по петите й.
Скоро след това, господа, ми намериха работа и аз се връщах в сиропиталището само по време на някои празници. Желанието на Анет да стане танцьорка не беше взето насериозно, но с напредването на възрастта гласът й ставаше все по-хубав и госпожица Слейтър склони да я даде да се учи за певица.
Никак не беше мързелива тази Анет. Работеше трескаво, без почивка. Налагаше се госпожица Слейтър да сдържа ентусиазма и. Веднъж тя сподели нещо с мен.
„Ти винаги си обичал Анет — каза тя. — Убеди я да не работи толкова много. Напоследък има кашлица, която никак не ми харесва.“
Скоро след това работата ме отведе далеч. Отначало получих едно-две писма от Анет, но после настъпи мълчание. След това заминах за пет години в чужбина.
Когато се върнах в Париж, вниманието ми съвсем случайно бе привлечено от един афиш, в който се правеше реклама на Анет Равел, със снимка на дамата. Разпознах я веднага. Вечерта отидох във въпросния театър. Анет пееше на френски и италиански. На сцената беше прекрасна. След това отидох в съблекалнята й. Незабавно ме прие.
„Раул! — извика тя и протегна напудрените си ръце към мен. — Така се радвам. Къде беше през всичките тия години?“
Понечих да й разкажа, но тя не искаше да ме слуша.
„Както виждаш, почти го постигнах!“
Тя махна възторжено с ръка да покаже стаята, изпълнена с цветя.