„И знаеш ли какво — каза ми госпожица Слейтър нерешително. — Учи се да свири на пиано.“
За пръв път го чувах и останах много изненадан. Фелиси — да се учи да свири на пиано! Можех да се закълна, че момичето не може да различава дори нотите.
„Казват, че имала талант — продължи госпожица Слейтър. — Не мога да го разбера. Винаги съм я поставяла ниско, защото сам разбираш, Раул, тя беше едно простовато момиче.“
Аз кимнах.
„Понякога е много особена в поведението си направо не знам какво да мисля.“
Няколко минути след този разговор влязох в читалнята. Фелиси свиреше на пиано. Свиреше мелодията, която бях чувал Анет да пее в Париж. Разбирате ли, господа, това направо ме разтърси. Когато ме чу, тя изведнъж спря и се обърна към мен, очите й — пълни с подигравка, разсъдливи. За миг си помислих. Няма да ви казвам какво си помислих.
„Я виж ти! — каза тя. — Значи това сте вие мосю Раул!“
Не мога да ви опиша по какъв начин го каза. За Анет аз никога не бях преставал да съм Раул. Но за Фелиси, тъй като се бяхме срещнали вече като възрастни, бях останал завинаги мосю Раул. Но сега го каза съвсем различно — това мосю беше като че ли по-натъртено и изглеждаше някак закачливо.
„А, Фелиси — заекнах аз. — Днес изглеждаш съвсем различна.“
„Така ли? — попита тя замислено. — Странно. Но не бъди толкова официален, Раул — аз решително ще те наричам Раул, — нима не сме играли заедно като деца? Животът е, за да се смеем. Да поговорим за бедничката Анет, която е вече мъртва и в гроба. Чудя се дали не е сега в пъкъла, а?“
И тя си затананика някаква песничка — малко фалшиво, но думите приковаха вниманието ми.
„Фелиси! — извиках аз — Ти знаеш италиански?“
„А защо не, Раул? Може би не съм толкова глупава, колкото се преструвах.“ — Тя се изсмя на смущението ми.
„Не те разбирам“ — започнах аз.
„Ще ти кажа. Аз съм много изкусна артистка, макар и никой да не го подозира. Мога да играя различни роли — и то добре.“
Тя отново се разсмя и преди да успея да я спра, избяга от стаята.
На тръгване отново я видях. Беше заспала в едно кресло. Хъркаше силно. Останах да я погледам удивен, но не отвратен. Внезапно тя се стресна и се събуди. Очите й, празни и безжизнени, срещнаха моите. „Мосю Раул“ — промълви машинално тя. „Да, Фелиси, аз си тръгвам. Ще ми посвириш ли, преди да си ида?“
„Аз? Да свиря? Вие ми се подигравате, мосю Раул.“
„Не си ли спомняш, че ми посвири тази сутрин?“
Тя разтърси глава.
„Аз да свиря? Та може ли едно клето момиче като мен да свири?“
За момент замълча, сякаш да размисли, после ми кимна да приближа.
„Мосю Раул, в тази къща стават странни неща! Непрекъснато местят стрелките на часовниците. Да, да, зная какво говоря. И всичко прави тя.“
„Коя?“ — попитах изненадан аз.
„Анет. Оная, порочната. Когато беше жива, винаги ме тормозеше. Сега, когато е мъртва, пак идва от мъртвите да ме тормози.“
Вперих поглед във Фелиси. Забелязах, че беше изпаднала в някакъв неописуем ужас, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.
„Лоша е, да. Лоша е, казвам ви. Може да ви вземе залъка от устата, дрехите от гърба, душата от тялото ви да измъкне.“
Ненадейно тя се вкопчи в мен.
„Страхувам се, казвам ви страхувам се. Чувам гласа й — не в ушите си не, не в ушите си. Тук, в главата. — И тя се чукна по челото. — Тя ще ме прогони ще ме прогони напълно и после, какво ще правя аз после, какво ще стане с мен?“
Гласът й се извиси почти до писък. В очите й гореше погледът на див звяр, притиснат до стената.
После изведнъж се усмихна, приятно се усмихна, изпълнена с лукавство, нещо, което ме накара да потръпна.
„Ако се стигне дотам, мосю Раул, аз съм много силна в ръцете, много съм силна в ръцете.“
Никога не бях обръщал внимание специално на ръцете й. Сега ги погледнах и изтръпнах пряко волята си. Четвъртити груби пръсти и, както самата Фелиси беше казала, страшно силни. Не мога да ви опиша отвращението, което ме обзе. С ръце като тези баща й трябва да беше убил нейната майка.
Тогава видях за последен път Фелиси Бо. Непосредствено след това заминах в чужбина — в Южна Африка. Върнах се оттам две години след смъртта й. Бях чел нещо във вестниците за нейния живот и внезапна смърт. А тази вечер чух по-пълни подробности — от вас, господа! Фелиси 3 и Фелиси 4 — чудя се. Беше наистина добра актриса, знаете ли?
Неочаквано влакът намали ход. Човекът в ъгъла се изправи и закопча балтона си.
— И каква е вашата теория? — попита адвокатът, като се наведе напред.
— Не мога да повярвам — започна каноникът Парфит и спря.