— Остави двама тук и двама на другия край. Аз ще отида да намеря полицията и да поискам помощ. Ако „Джо“ си тръгне, проследи го с двама души, но нека останат двама да наглеждат къщата.
Той отиде към центъра на Честърфийлд и намери полицейския участък на улица Бийтуел. Докато вървеше, в главата му започна да звучи една фраза. Имаше нещо в поведението на Винклер, което не можеше да си обясни.
20.
Началникът Робин Кинг никак не беше очарован, че го будят в три часа сутринта, но когато чу, че офицер от MI5 иска помощ от него, дойде небръснат и с несресана коса след двадесет минути.
Слушаше внимателно, докато чу за какво става дума. Чужденец, заподозрян като съветски агент и проследен чак от Лондон, скочил от влака тук и се скрил в една къща на Комтън стрийт, все още неизвестен номер.
— Не знам кой живее в тази къща и защо нашият човек отиде там. Смятам да разбера това, но засега не искам арест. Искам да наблюдавам къщата. По-късно днес ще уредим пълномощията си с началника на полицията в Дарбишър, но сега имаме по-належащ проблем. На улицата имаме четирима души, но когато се съмне, ще стърчат като палци през скъсан чорап. Така че трябва ми помощ незабавно.
— Какво точно мога да направя, мистър Престън?
— Имате ли микробус, товарен, без отличителни знаци?
— Не. Имаме няколко необозначени коли и два микробуса, но отстрани пише, че са полицейски.
— Можем ли да намерим необозначен товарен микробус и да го паркираме на самата улица с моите хора вътре? Като временно решение.
Началникът се обади на дежурния сержант. Зададе същия въпрос и изслуша отговора.
— Събуди го веднага и му кажи да ми се обади тук. — Обърна се към Престън: — Един от нашите има такова нещо. Доста разнебитен е, непрекъснато го подиграват за това.
Половин час по-късно съненият полицай се срещна с Бъркиншоу при главния вход на стадиона, „наблюдателите“ се качиха вътре и паркираха срещу заподозряната къща. Както му беше казано, полицаят излезе от кабината, протегна се и се затътри надолу по улицата като човек, който се прибира от нощна смяна. През задното стъкло Бъркиншоу погледна къщата и се обади на Престън:
— Така е по-добре. Виждаме цялата къща. Между другото номерът е 59.
— Потърпете така за малко. Ще уредя нещо по-добро. Ако Винклер излезе, прати след него двама и остави двама при къщата. Ако тръгне с кола, следвайте го с микробуса.
— Може да се наложи да наблюдаваме тази къща повече време — каза Престън на началника. — Това означава да заемем някоя стая на отсрещната страна, с прозорци към улицата. Има ли някой на тази улица, който би се съгласил на такова нещо?
Полицаят се замисли:
— Познавам един, който живее там. И двамата сме от една и съща масонска ложа. Оттам го зная. Пенсиониран офицер от флота. Той е на № 68 обаче. Това не знам къде се пада на самата улица.
Бъркиншоу потвърди, че № 68 е на отсрещната страна, две къщи встрани. Предният прозорец на горния етаж би бил идеален, това най-вероятно да е спалнята. Кинг веднага се обади на приятеля си.
Той каза на сънения домакин мистър Сам Ройстън, по предложение на Престън, че става дума за полицейска акция и че искат да наблюдават заподозрян, който се е скрил срещу тях, на същата улица. Когато окончателно се разсъни, мистър Ройстън разбра за какво става дума. Като почтен гражданин той без колебание би дал предната стая да се ползва от полицията.
Микробусът тихо се изтегли и зави в първата пряка. Там хората слязоха и през оградите на задните дворове се промъкнаха в къщата на № 68 през задния вход. Малко преди слънцето да изгрее, екипът се беше разположил зад пердетата на все още неоправената спалня и наблюдаваше № 59 отсреща.
Мистър Ройстън, изпънат като струна в халата си от камилска вълна и изпълнен със самочувствието на патриот, от когото офицерите на Нейно величество са поискали помощ, също се взираше към къщата.
— Банка ли са обрали? С наркотици ли търгуват?
— Нещо такова — съгласи се Бъркиншоу.
— Чужденци — ръмжеше Ройстън, — никога не съм ги обичал. Не трябва въобще да ги пускат в страната.
Джинджър, чиито родители бяха от Ямайка, гледаше мълчаливо през прозореца. Мънго, шотландец, донесе два стола от долния етаж. Домакинята, мисис Ройстън, изпълзя отнякъде като мишка, след като беше свалила ролките и фибите от главата си.
— Някой иска ли — попита тя — чаша чай?
Барни, който беше млад и хубав, изпробва най-чаровната си усмивка:
— Би било чудесно, мадам!
В това се състоеше денят й. Тя започна да приготвя първата от безкрайната поредица чаши чай, напитка, с която тя, изглежда, живееше, без да прибягва до храна.