Сър Найджъл повдигна рамене отново. Той лично се страхуваше, че Харкорт-Смит, ядосан от неуспешния арест, ще се опита да щурмува къщата в Честърфийлд. За него това изцяло беше преждевременно.
— Мисля, че трябва да очакваме контакт. Или някой ще дойде при кипърците, или те ще отидат някъде.
— Знаеш ли, Найджъл, мисля, че тази къща трябва да се наблюдава известно време. Поне за малко.
Шефът на MI6 изглеждаше мрачен.
— Бърнард. Аз съм съгласен с това. Но твоят Харкорт-Смит изглежда достатъчно безразсъден, за да се намеси и да ги арестува. Наистина, арестът звучи добре до известно време, но после…
— Найджъл, остави Брайън на мен — сър Бърнард гледаше навъсено. — Може и да съм взел-дал, но кучето все още може да лае. Знаеш ли, ще се заема с тази операция лично.
Сър Найджъл се наведе и сложи ръка върху лакътя на сър Бърнард.
— Наистина ми се ще, Бърнард.
Винклер излезе от къщата на Комтън стрийт в девет и половина, пеша. Мънго и Барни излязоха от задния вход, минаха през дворовете и поеха чеха на ъгъла на Ашгейт Роуд. Той се върна на гарата, взе влака за Лондон и на гарата там го пое друг екип. Мънго и Барни се върнаха в Дарбишър.
Винклер не се върна повече в къщата. Ако беше донесъл нещо със себе си, той го остави, както и чантата във влака, в която имаше пижама и риза, след това отиде направо на летището. Взе следобедния самолет за Виена. Резидентът на MI6 във Виена по-късно съобщи, че е бил посрещнат от двама души, работещи в съветското посолство.
Престън прекара остатъка от деня затворен в полицейския участък, където имаше много административни неща за оправяне, както обикновено, когато се провежда операция в провинцията.
Бюрократичната машина се задвижи. „Чарлс“ информира вътрешното министерство, оттам се обадиха на началника на полицията в графство Дарбишър, който от своя страна се обади на началника на полицията в Честърфийлд Кинг и му нареди да оказват всяческо съдействие на Джон Престън. Мистър Кинг би го правил и без това, но документите трябваше да са в ред.
Лен Стюарт пристигна заедно с още един екип и ги настаниха в едно полицейско общежитие. На двамата кипърци бяха направени снимки с дългофокусен обектив, когато тръгваха към таверната си преди обяд, и веднага бяха изпратени с мотоциклет в Лондон. Други специалисти дойдоха от Манчестър и започнаха да подслушват и двата им телефона — в таверната и у дома им. В колата им беше поставен радиомаяк, за да може да се установява местонахождението им.
До края на работното време в Лондон бяха установили кои са кипърците. Не бяха истински кипърци, но бяха братя. Ветерани гръцки комунисти, някога активисти на движението ЕЛАС, те бяха отишли в Кипър преди двадесет години. От Атина любезно съобщиха, че истинското им име е Костадопулос, а от Кипър — че са напуснали острова преди осем години.
Емигрантската служба ги информира, че братята Стефанидис са влезли в страната като законни кипърски емигранти преди пет години и им е било позволено да останат.
Документите в града показваха, че са се установили там преди три и половина години, дошли са от Лондон, взели са на дългосрочен наем заведението и са наели къщата на Комтън стрийт. След това са живели като порядъчни граждани. Таверната отваряха шест дни от седмицата за обяд, когато нямаше много клиенти, и работеха до късно, като доставяха храна и в квартала.
Никой в полицията освен Кинг не знаеше истинската причина за наблюдението им, а всичко на всичко знаеха шест души. На останалите беше обяснено, че това е операция срещу наркотиците в национални мащаби. Хората от Лондон са дошли, защото познават лицата.
След залез-слънце Престън излезе от полицията и отиде при екипа на Бъркиншоу.
Преди да напусне участъка, той благодари дълбоко на Кинг за оказаната помощ.
— Тук ли ще стоиш през цялото време? — попита го полицаят.
— Да, тук. Защо?
Кинг се усмихна тъжно:
— Снощи тук имаше един много посърнал железничар. Изглежда, някой го съборил от моторетката му и се е изпарил с нея. Намерихме мотора, съвсем здрав. Даде много добро описание на нападателя. Нали няма да излизаш много-много?
— Мисля, че няма.
— Това е умно — каза полицаят.
Помолиха мистър Ройстън да спазва дневните си привички, сутрин да ходи на пазар, а следобед да играе боулинг. Допълнително храна се носеше вечер, за да не се чудят съседите на неочаквано нарасналия апетит на семейството. Донесоха малък телевизор за „момчетата горе“, както ги наричаше госпожата, и те седяха, чакаха и гледаха.
Семейство Ройстън се премести в задната спалня, откъдето взеха едно единично легло и го вкараха в предната. Там спяха на смени. Също така донесоха мощен бинокъл на триножник и фотоапарат с дългофокусен обектив за дневни и инфрачервени нощни снимки. Две коли, заредени с гориво, бяха паркирани наблизо, а хората на Лен Стюарт се занимаваха със стаята за свръзки в полицейския участък, чрез която ръчните радиостанции на екипа в къщата се свързваха с Лондон.