Когато Престън пристигна, четиримата „наблюдатели“ се чувстваха почти като у дома си. Барни и Мънго, върнали се от Лондон, дремеха, единият в леглото, другият на пода, Джинджър в едно кресло отпиваше прясно приготвен чай, а Хари Бъркиншоу, седнал като Буда, наблюдаваше през дантеленото перде празната къща отсреща.
Той беше прекарал половината си живот навън, на дъжда, и сега беше съвсем доволен. Беше топло, сухо, имаше неограничени запаси от ментови бонбони и можеше да стои без обувки. Можеше и да е много по-лошо, както добре знаеше. Дори и къщата се опираше на висока бетонена стена, поради което не се налагаше никой да прекарва нощта клекнал в храсталака. Престън седна на свободния стол и взе чаша чай от Джинджър.
— Ще повикаш ли хора за таен обиск? — попита Хари. Той имаше предвид екипа от умели взломаджии, които техническата служба поддържаше за всеки случай, когато се налага някъде да се влезе тайно.
— Не — каза Престън. — Защото ние дори не знаем дали вътре няма още някой. Освен това може да има устройства, които да предупреждават, ако някой е влизал, и ние да не успеем да видим всичките. Освен това аз очаквам някой да дойде. Когато това стане, ще се качим на колите и ще го проследим. Лен ще остане тук.
Седяха, без да говорят. Барни се събуди:
— Има ли нещо по телевизията?
— Нищо. Вечерните новини. Нормалните боклуци.
Двадесет и четири часа по-късно, в четвъртък вечерта, новините по телевизията бяха по-интересни. На малкия екран видяха министър-председателката, застанала на стъпалата пред Даунинг стрийт 10 в елегантен син костюм пред тълпа журналисти и телевизионни екипи.
Тя обяви, че се връща от Бъкингамския дворец, където е поискала разпускането на парламента. Това означаваше общи избори, които щяха да се проведат на 18 юни.
Останалата част от вечерта беше посветена на сензацията, като водачите на партии и поддръжниците им обявяваха убедеността си в изборната си победа.
— Гръм от ясно небе — отбеляза Бъркиншоу.
Престън не отговори. Гледаше екрана, потънал в мисли. Накрая каза:
— Мисля, че ми дойде.
— Добре де, но не в нашия кенеф — каза Мънро.
— За какво говориш, Джон? — попита Хари, когато смехът утихна.
— За крайния срок.
Но отказа да каже повече.
През 1987 година много малко европейски коли бяха запазили старомодните кръгли фарове. Един от тези модели е вечно модерният Остин-мини. Една от многото коли, пристигнали на 2 юни с ферибота на Саутхемптън, беше именно такава.
Колата беше купена в Австрия преди месец, беше закарана в нелегалния гараж в Германия и после върната в Залцбург. Имаше перфектни австрийски документи, както и туристът, който я караше, макар че всъщност той беше чех, вторият и последен принос на чешките колеги към плана на майор Волков, чрез който той доставяше нужните на Валерий Петровски компоненти.
Колата беше проверена на митницата и нищо нередно не беше открито. Шофьорът тръгна по посока Лондон, но когато стигна края на града, зави в един паркинг и спря. Мястото беше голямо и в тъмнината никой от пътя не можеше да го види на самия край. Слезе и с отвертка започна да развинтва фаровете.
Най-напред махна външния никелиран пръстен. С по-голяма отвертка отви самия рефлектор. Когато свърши, той внимателно го извади навън и откачи съединителните кабели, влизащи в цокъла на крушката. Постави целия фар, който беше много тежък, в една чанта отстрани.
Почти час му отне да извади и двата фара. Когато свърши, малката кола стоеше като сляпа с празните дупки вместо фарове. Агентът знаеше, че сутринта ще се върне с чисто нови фарове от Саутхемптън и ще замине.
Засега той повдигна тежката чанта, отиде на шосето и се върна около триста метра назад към пристанището. Автобусната спирка беше там, където му бяха казали, че ще я намери. Погледна часовника си. До срещата оставаха десет минути.
Точно след десет минути на спирката дойде човек в черни кожени дрехи. Нямаше никой друг. Новодошлият погледна празното шосе и каза:
— Последният автобус винаги се чака много.
Чехът въздъхна облекчено.
— Да — отговори той, — но, слава Богу, трябва да се прибера едва в полунощ.
Изчакаха автобуса, без да разговарят. Чехът остави чантата на земята и се качи. Когато задните светлини на автобуса се отдалечиха, мотоциклетистът взе чантата и се върна нагоре по шосето в жилищния квартал, където беше оставил мотора си.