До сутринта се беше прибрал вкъщи, в Ипсуич, след като смени превозното си средство и дрехите си в Тетфърд. Носеше последните необходими компоненти, които беше очаквал толкова много време.
Куриер № 9 беше доставил пратката си.
Два дни по-късно наблюдението на къщата в Честърфийлд беше вече на една седмица, а нямаше нищо ново.
Двамата гърци живееха безупречно монотонен живот. Ставаха около девет, свършваха някоя и друга работа около къщата, изглежда, сами си чистеха и миеха, а малко преди обяд отиваха с колата си в таверната. Там прекарваха почти до полунощ и след това се прибираха да спят. Никой не ги посещаваше и почти нямаше телефонни обаждания. Колкото имаше, се отнасяха за поръчки на месо, зеленчуци и други провизии, напълно безопасни.
От самата таверна Лен Стюарт докладваше почти същото. Тук телефонът звънеше по-често, но отново това бяха поръчки за храна, за запазване на маса или доставки на вино. Нямаше как някой от „наблюдателите“ да вечеря там всяка вечер — гърците явно бяха професионалисти, прекарали в конспирация целия си живот и биха забелязали клиент, който идва прекалено често или се заседява по-дълго. Все пак Стюарт и екипът му правеха всичко възможно.
За другите, в къщата на Ройстън, главният проблем беше скуката. Дори мистър и мисис Ройстън вече бяха уморени от присъствието им след първоначалния ентусиазъм. Той се беше съгласил да агитира за Консервативната партия — решително не би подпомагал който и да било друг — и на прозорците беше поставил плакати с лика на местния кандидат на партията.
Това даваше възможност в къщата да влизат и излизат повече хора със значката на партията на ревера си, без да привличат вниманието на съседите. Сега Бъркиншоу и екипът можеха да си позволят да излизат от време на време, докато гърците бяха в ресторанта. Това донякъде нарушаваше монотонността. Единственият, на когото, изглежда, скуката не влияеше, беше самият Хари Бъркиншоу.
За останалите главното забавление беше телевизорът, пуснат тихо, особено когато домакините ги нямаше, а главната телевизионна тема бяха предстоящите избори. След една седмица предизборна кампания ставаха ясни три неща.
Съюзът на либералите и социалдемократите не успяваше да подобри рейтинга си и все повече се очертаваха двата главни претендента — консерваторите и либералите. Второ, проучванията на общественото мнение показваха, че двете партии са много по-близо, отколкото би могло да се предвиди през 1983 година, когато консерваторите спечелиха пълна победа. Ставаше ясно, че резултатите в осемдесетте района, в които силите бяха най-изравнени, ще определят цвета на бъдещото правителство. Всички изследвания показваха, че балансът се определя от „плуващите“ гласове, вариращи между 10 и 20 процента.
Трето, въпреки всички икономически и идеологически въпроси и усилията на партиите да се възползват максимално от тях, кампанията започваше да се доминира от много по-емоционалния проблем за едностранно разоръжаване. Във все повече и повече изследвания се открояваше фактът, че ядрената надпревара се превръща в основна загриженост.
Пацифистките движения, повечето леви и за първи път обединени, провеждаха своя собствена кампания. Почти ежедневно се организираха големи демонстрации, за които в пресата и телевизията имаше изобилен информационен поток. Тези движения, въпреки че нямаха явна организация за набиране на средства, бяха в състояние да наемат стотици автобуси по пазарни цени, с които да превозват демонстранти из цялата страна.
Твърдолинейните фаворити на Лейбъристката партия, до един агностици и атеисти, не пропускаха случай да се появят по телевизията или другаде рамо до рамо с представителите на по-популярните крила на Англиканската църква, като събеседниците и от двете страни мрачно кимаха в знак на съгласие с мнението на другия.
Независимо че Съюзът на либералите и социалдемократите също не беше за едностранно разоръжаване, главна мишена на пацифистите беше Консервативната партия, а техен естествен съюзник — лейбъристите. Лидерът им, подпомогнат от изпълнителния комитет, публично подкрепяше всички техни искания.
Друга важна част от кампанията на левицата беше антиамериканизмът. Постепенно ставаше все по-невъзможно за интервюиращите или водещите програми да измъкнат макар и един упрек към Съветския съюз — повтарящата се тема беше омразата към САЩ, най-често характеризирани като подпалвач на войни, империалист и заплаха за мира.