В четвъртък, 4 юни, кампанията беше активизирана от неочакваното съветско предложение цяла Западна Европа — членките на НАТО и неутралните страни — да бъдат „гарантирани“ за вечни времена като зона, свободна от ядрено оръжие, ако инициативата се приеме и от САЩ.
Опитите на британския министър на отбраната да обясни, че съкращаването на западноевропейските и американски отбранителни средства подлежи на контрол, докато за СССР това е невъзможно, и че конвенционалните оръжия на Варшавския договор са четири пъти повече, отколкото на НАТО, бяха освиркани два пъти само за една сутрин и се наложи министърът да бъде отведен от трибуната от телохранители.
— Като че ли — мърмореше Хари Бъркиншоу — това не са избори, а национален референдум за ядреното разоръжаване.
— Точно така е — каза Престън.
Петъчният ден завари майор Петровски да пазарува в центъра на Ипсуич. Той купи една количка на две колела и с къси дръжки, като тези, с които се пренасят куфари или тежки чували. От магазин за строителни материали купи две дъски по три метра всяка.
След това взе метален шкаф, 70 сантиметра висок, 40 широк и 30 дълбок, с предна врата, която можеше да се заключва здраво.
Освен това взе различни летви, трупчета, комплект инструменти, сред които и високоскоростна бормашина с набор бургии за стомана и дърво, болтове, гайки, пирони и чифт дебели работни ръкавици.
От един склад за опаковъчни материали купи пореста гума за изолация и приключи в магазин за електроматериали, откъдето взе четири правоъгълни деветволтови батерии и многоцветни едножични проводници. Всичко това той докара с колата на два пъти и го складира в гаража. След като се стъмни, повечето неща пренесе в къщата.
Тази нощ по радиото му съобщиха подробностите около пристигането на „Конструктора“, нещо, което не бяха го накарали да запомни. Това беше „среща X“, а денят — понеделник, осми. Скоро, мислеше той, дяволски скоро, но ще бъда там навреме.
Докато Петровски дешифрираше посланието от Москва, гърците сервираха кебап и мусака на хората, излезли от околните барове малко преди да затворят. Престън беше в полицията и разговаряше по телефона със сър Бърнард Хемингс.
— Джон, въпросът е колко време ще стоим в Честърфийлд, без да имаме никакви резултати.
— Тук сме само от една седмица, сър. Такива операции са продължавали значително повече.
— Знам това, Джон. Но обикновено имаме повече основания да го правим. Тук все повече гласове се чуват, че трябва да извършим обиск и да видим какво толкова крият, ако изобщо крият нещо. Защо не си съгласен да влезем вътре тайно, докато са на работа?
— Защото според мен са професионалисти и ще разберат, че сме влизали. Ако това се случи, сигурен съм, че имат безопасен начин да предупредят техния човек и той никога повече няма да се появи.
— Предполагам, че си прав. Много е хубаво да стоиш там, вързан като коза в Индия, и да чакаш да дойде тигърът, но я си представи, че той не се появи?
— Ще се появи. Рано или късно, сър Бърнард. Дайте ми още време!
— Добре — съгласи се той след кратка пауза, за да се консултира с някого, — една седмица, Джон. Следващия петък ще трябва да взема момчетата от „Специалния“ и да изтърбушим това място. Този, когото търсиш, може и да е бил вътре през цялото време.
— Не ми се вярва. Винклер никога не би посетил леговището на звяра. Той е някъде тук и вярвам, че скоро ще се появи.
— Добре. Една седмица. Значи — следващия петък.
Сър Бърнард затвори телефона. Престън се загледа в слушалката. Изборите щяха да са след тринадесет дни. Започваше да се чувства обезнадежден, да му се струва, че е сгрешил от самото начало. Никой освен може би сър Найджъл не вярваше на предчувствието му. Един полониев диск и куриер чех не беше кой знае какво в края на краищата. Дори можеше и да нямат нищо общо помежду си.
— Добре, сър Бърнард — каза той в писукащата слушалка, — една седмица. След това зарязвам и бездруго.
Самолетът на „Финеър“ от Хелзинки кацна на летище Хийтроу, както обикновено навреме, в понеделник следобед и пътниците преминаха през формалностите без излишни проблеми. Един от тях беше висок, брадат човек на средна възраст, в чийто финландски паспорт се твърдеше, че името му е Урхо Нуутила и чието перфектно владеене на езика се обясняваше отчасти с произхода на родителите му, които бяха от Карелия. Всъщност той бе руснак на име Василиев и по професия ядрен инженер, на служба в съветската армейска артилерия, в научноизследователския институт. Както и повечето финландци, говореше английски приемливо.
След като премина през митническата проверка, той се качи на автобуса и слезе при хотел Пента, към летищния комплекс. Влезе вътре, премина покрай рецепцията и излезе през задния вход, водещ към паркинга. Там изчака, без никой да му обърне внимание, докато една малка кола комби спря до него. Прозорецът на шофьора беше отворен.