Всички си спомняха случая с предишния главен, сър Роджър Холис. Мистерията все още не беше разгадана, въпреки че и двете версии си имаха убедени привърженици.
През 1962 и 1963 година Роджър Холис знаеше почти от самото начало пълните подробности около аферата „Кристин Кийлър“, както по-късно тя стана известна. Седмици, ако не и месеци преди да се раздуха скандалът, на бюрото му бяха стояли доклади за оргиите при Кливдън, за Стивън Уорд, който осигурявал момичетата и при всеки случай докладвал за съветското аташе Иванов, който ползвал услугите на същото момиче, което обслужвало и британския военен министър. И все пак, докато купчината доказателства растяла, той не потърсил, както е бил длъжен, лична среща с министър-председателя Харолд Макмилън.
Без да е предупреден, Макмилън се втурнал в кашата с главата напред. Скандалът гноял през цялото лято на 1963 година и подронвал авторитета на Англия у дома и в чужбина, а за света нещата изглеждали сякаш нагласени от Москва.
След години все още се спореше дали Роджър Холис е бил безпомощно некомпетентен или нещо много, много по-лошо…
— Глупости — каза на глас Престън и прогони мислите си. Прочете меморандума още веднъж.
Беше от шефа на „В4“ („Служебен статус“) лично и го уведомяваше, че от този ден е назначен за началник на „С1 (А)“. Тонът беше учтиво приятелски, предназначен уж да омекоти удара.
„Бях уведомен от нашия главен директор, че би било много удачно, ако можем да започнем новата година със заети вакантни постове… бих бил много признателен, ако привършите и предадете службата на младия Максуел без много забавяне, може би за около два дни… най-топлите ми и искрени пожелания да бъдете удовлетворен с новата си длъжност…“ и т.н.
„Дрън, дрън“, помисли Престън. Знаеше, че „С1“ се занимава със сигурността на държавните служители и сградите, а секция „А“ означаваше в рамките на столицата. Щеше да се занимава със сигурността на министерствата на Нейно величество в Лондон.
— Това е гадна полицейска работа — изръмжа той и започна да звъни на бившите си подчинени, за да се сбогува.
На една миля също в Лондон Джим Ролингс влезе в един малък, но скъп магазин за бижута на тясна уличка, недалеч от непрестанния трафик на Бонд стрийт. Магазинът беше в полумрак и дискретната светлина идваше от витрини, зад които имаше прибори за хранене от времето на крал Джордж и бижута от други епохи. Очевидно магазинът предлагаше повече стари, отколкото нови предмети.
Беше с елегантен тъмен костюм, копринена риза и връзка в приглушен цвят, а в ръката му имаше лъскаво дипломатическо куфарче. Момичето зад щанда го погледна преценяващо. На тридесет и шест той изглеждаше строен и жизнен, излъчваше нещо средно между почтеност и безкомпромисна твърдост — винаги полезна комбинация.
Тя изопна бюста си и се усмихна ослепително:
— Мога ли да ви помогна?
— Бих искал да говоря с господин Заблонски. Лично.
Кокни диалектът му показваше, че едва ли е клиент.
Лицето й помръкна.
— Търговец ли сте?
— Кажете му, че мистър Джеймс иска да говори с него.
В този момент огледалната врата в дъното на магазина се отвори и влезе Луис Заблонски. Той беше нисък и съсухрен петдесет и шест годишен човек, но изглеждаше по-възрастен.
— Мистър Джеймс — усмихна се той, — колко се радвам да ви видя! Моля, заповядайте в офиса ми. Как сте? — Той поведе Ролингс зад щанда, във вътрешното помещение. — Всичко е наред, Сандра, мила.
Когато влязоха, Заблонски затвори огледалната врата, през която се виждаше магазинът. Той посочи на Ролингс стола пред старинното си бюро и сам седна зад него. Една-единствена лампа хвърляше кръгло петно светлина на плота отпред. Той погледна Ролингс изпитателно:
— Е, Джим, какво си намислил?
— Имам нещо за теб, Луис, нещо, което ще ти хареса. Не ми казвай само, че не струва. — Ролингс отвори куфарчето.
Заблонски разпери ръце:
— Джим, бих ли… — думите му секнаха, когато видя какво поставя Ролингс на бюрото. Когато всичко беше пред него, той още не вярваше на очите си.
— Диамантите „Глен“! Отмъкнал си диамантите „Глен“! И вестниците още мълчат!
— Може би още не са се прибрали в Лондон. Алармената система не заработи. Знаеш, че съм добър.
— Най-добрият, Джим, най-добрият. Но това са „Глен“. Защо не ме попита първо?
Ролингс знаеше, че би било по-лесно да уреди пласмента предварително. Но той работеше по свои правила, безкрайно внимателно. Не вярваше на никого, най-малкото на пласьор на крадени вещи, бил той и професионалист от класата на Луис Заблонски. Пласьорът, ако го хване полицията, винаги може да предложи информация за бъдещ обир срещу освобождаване, особено ако го очаква дълга присъда. Отделът за тежки престъпления знаеше кой е Луис Заблонски, независимо че той не беше виждал затвора отвътре. По тази причина Ролингс никога не обявяваше намеренията си предварително и се появяваше неочаквано. Затова и не отговори.