От пожарогасителя, чието дъно развинти, излезе не огнегасяща пяна, а подплънки, сред които се намираше цилиндричен прът от подобен на олово метал, дълъг пет инча и два инча в диаметър. Въпреки че беше малък, той тежеше четири и половина килограма. Преди да го докосне, Василиев си сложи дебелите ръкавици.
— Това не е ли радиоактивно? — попита Петровски, който гледаше с възхищение.
— Радиоактивно е, но не е толкова опасно, Хората си мислят, че всички радиоактивни неща са еднакво опасни. И светещите часовници са радиоактивни, но хората ги носят. Уранът излъчва алфа-частици, при това слабо. Не и плутоният, той наистина е опасен. Също и това, когато се достигне критичната маса. Малко преди да избухне. Сега още не.
Фаровете от колата отнеха повече време. Василиев махна стъклата, крушките и рефлекторите. Останаха две стоманени полусфери, много тежки и дебели по един инч. По ръбовете на двете имаше периферия, в която бяха пробити шестнадесет отвора за завинтване. Съединени, те образуваха перфектна сфера.
В центъра на едната от полусферите имаше двуинчов отвор с вътрешна резба, в която се навиваше стоманеният цилиндър от тока на обувката на Личка. В центъра на другата, отвън, стърчеше къса метална тръба с външна резба, върху която се навиваше стоманената тръба, извадена от ауспуха.
Оставаше детската топка, пренесена с каравана. Василиев разряза шарената гумена обвивка и на светлината проблесна метална сфера.
— Това е оловно покритие — каза той, — вътре е делящият се материал, уран. Това е най-важната част. Ще я извадя по-късно, защото също е радиоактивна.
След това се зае със стоманения шкаф. Обърна го нагоре с вратата, отвори я и с помощта на летвите и трупчетата направи гнездо на дъното на шкафа, което покри с дебел пласт пореста гума.
— Ще сложа повече отстрани и отгоре, след като поставя бомбата — обясни той.
Взе четирите батерии, свърза ги с проводници и ги залепи с изолирбанд. Накрая той проби четири дупки на вратата на шкафа и завърза с проводник батериите отвътре. Беше обяд.
— Добре — каза той, — хайде сега да сглобим устройството. Между другото, виждал ли си някога атомна бомба?
— Не — каза Петровски с пресипнал глас. Той беше експерт по ръкопашен бой — не се боеше от юмруци, ножове, дори пистолети, но безгрижието, с което Василиев се отнасяше към разрушителната сила, която може да изравни със земята целия град, го тревожеше. Както и повечето хора, той смяташе ядрената физика за окултна наука.
— Някога бяха много сложни. Огромни, дори маломощните. Можеше да се сглобят само в много специални лабораторни условия. Сега такива са само най-мощните водородни бомби, а обикновената атомна бомба днес е толкова опростена, че може да се сглоби във всяка работилница. Ако имаш нужните части, разбира се. И малко предпазливост и познания.
— Чудесно — каза Петровски. Василиев режеше оловното покритие върху топката от уран 235. Оловният лист беше увит около нея студен и само шевовете бяха направени с горелка. Отдели се лесно. Топката беше пет инча в диаметър и през центъра и беше пробит кръгъл отвор с диаметър два инча.
— Знаеш ли как действа? — попита Василиев.
— Не.
— Това е уран. Тежи петнадесет и половина килограма, но тази маса е под критичната. Уранът става критичен, когато се достигне критичната маса.
— Какво значи „критичен“?
— Започва да шупти. Не буквално, разбира се, като лимонада. Така достига до прага на детонацията. Тази топка още не е достигнала това състояние. Виждаш ли този прът, ей там?
— Да.
Това беше цилиндричното парче от пожарогасителя.
— Той влиза точно в отвора на топката. Когато се вкара вътре, масата достига критичната. Стоманената тръба там ще бъде като цев на пушка, а урановият прът ще е като куршум. Когато се взриви пластичният експлозив, той ще „изстреля“ тръбата в топката.
— И ще гръмне?
— Не съвсем. Ще трябва инициаторът. Ако остане така, уранът ще се дели, докато угасне, ще отдели страшно много радиоактивност, но няма да има взрив. За да има, уранът трябва да се бомбардира с поток неутрони. Тези два диска от литий и полоний ще свършат работата. Поотделно те са безобидни — полоният отделя слабо алфа-частици, а литият е инертен. Когато се притиснат заедно, става нещо странно — започва реакция, при която се отделят нужните ни неутрони. Сега вече уранът се взривява и отделя страхотна енергия. Става за една милионна от секундата. Металната обвивка е, за да удържи заряда толкова време.